— Как се чувстваме? — попита го бодро Амирлин и постави ръка на челото му. Кожата му моментално настръхна. Дали бе направила нещо с Единствената сила, или само допирът на Айез Седай можеше ла го вледени?
— Добре съм — увери я той. — Ами че… готов съм да си тръгна. Само да си взема довиждане с Егвийн и Нинив и ще се махна от главите ви. Исках да кажа, тръгвам си… ъъ… майко. — Моарейн и Верин сякаш не обръщаха много внимание как им говори, но това беше самият Амирлински трон, в края на краищата.
— Глупости — каза Амирлин, дръпна стола с високия гръб към леглото и се обърна към Леане. — Мъжете, изглежда, никога не искат да признаят, когато са болни, докато не се разболеят толкова, че да отворят два пъти повече работа на жените. А после на часа те уверяват, че са добре, със същото упорство.
Пазителката погледна Мат изкъсо и кимна.
— Да, майко, но точно този трудно може да твърди, че е добре, след като едва стои на краката си. Добре че поне е изял всичко на подноса.
— Съмнявам се дали е оставил достатъчно трохи, за да привлече и някоя чинка. И още е гладен, освен ако не греша.
— Да кажа ли да му донесат баница, майко? Или пълнени питки?
— Не, мисля, че засега е поел толкова, колкото може. Ако изхвърли всичко, полза никаква.
Мат се навъси. На него лично му се струваше, че когато ти прилошее, ставаш невидим за жените, освен ако в момента не разговарят точно с теб. А после ти свалят поне десет години от възрастта. Нинив, майка му, сестрите му, Амирлинския трон, всички го правеха.
— Изобщо не съм гладен — обяви той. — Съвсем добре съм. Ако ми позволите да си облека дрехите, ще ви покажа, че наистина нищо ми няма. Ще изчезна оттук, преди да Сте ме забелязали, — Сега и двете го изгледаха. Той се окашля. — Ъъ… майко.
Амирлин изсумтя.
— Изял си ядене за петима и ще ядеш още много дни наред по три-четири пъти на ден по толкова, иначе ще умреш от глад. Ти току-що беше Изцерен от връзката с едно зло, което е убило всеки мъж, жена и дете в Аридол, и което е останало не по-малко силно цели две хиляди години, очаквайки да те хване. То те убиваше толкова сигурно, колкото е убило тях. Това не е като да се убодеш по пръста с шипа на някоя риба, момче. Ние сами едва не се убихме, докато се мъчехме да те спасим.
— Не съм гладен — настоя той. Стомахът му обаче изкъркори лакомо и разкри наглата му лъжа.
— Добре те прецених — още първия път, когато те видях — каза Амирлин. — Още тогава разбрах, че ще се мяташ като птица-рибар, само щом си помислиш, че някой иска да те задържи. Затова взех предпазни мерки.
Той я изгледа с тревога.
— Предпазни мерки ли?
— Името и описанието ти са разпратени до стражите по мостовете — поясни Амирлин. — А също и до пристанищните управници. Няма да се опитвам да те задържам в Тар Валон но няма да напуснеш Тар Валон, преди да си оздравял напълно. Опиташ ли се да се скриеш някъде из града, гладът най-вероятно ще те върне тук, а ако не, ние ще те намерим преди да си умрял от глад.
— Защо толкова държите да остана тук? — попита той настоятелно. И сякаш чу гласа на Селийн: „Те искат да те използват“. — Какво ви интересува дали ще гладувам, или не? Мога и сам да се нахраня.
Амирлин се изсмя късо и невесело.
— С два сребърника н шепа медни монети ли, момчето ми? Заровете наистина ще трябва много да ти вървят, за да успееш да си купиш всичката храна, от която ще имаш нужда през следващите няколко дни. Ние не Лекуваме хора, за да ги оставим после да провалят усилията ни, умирайки, докато все още имат нужда от грижи. А освен това може да се окаже, че имаш нужда от още Лечителство.
— От още ли? Нали казахте, че сте ме Изцерили! За какво ще ми е още?
— Синко, ти си носил тази кама месеци наред. Вярвам, че сме изровили и най-малката следа от нея в теб, но ако сме пропуснали и едно петънце, то все пак може да се окаже фатално. А знае ли човек как може да ти е въздействало вече нейното притежаване? След половин година или година току-виж си съжалил, че няма някоя Айез Седай край теб да проведе Лечителството отново.
— Искате да остана тук цяла година? — ахна той невярващо. Леане го изгледа остро, но спокойното лице на Амирлин остана невъзмутимо.
— Може би не чак толкова дълго, синко. Но бъди сигурен, че ще е доста дълго. Сигурна съм, че няма да се противиш. Ти би ли отплавал с лодка, ако не си сигурен, че кълчищата с катрана ще държат, или че някоя дъски не е прогнила?
— С лодки никога не съм си имал много работа — промърмори Мат. Можеше и да е права. Айез Седай никога не лъжеха, по в приказките й имаше твърде много „може би“ и „би могло“. — От дълго време не съм се прибирал вкъщи, майко. Баща ми и майка ми сигурно вече си мислят, че съм умрял.