— Ако искаш да им напишеш писмо, ще се погрижа да пристигне в Емондово поле.
Мат изчака да чуе нещо повече, но не чу.
— Благодаря ви, майко. — Изсмя се престорено. — Малко съм изненадан, че татко не е дошъл да ме потърси. Той непременно би го направил. — Не беше сигурен, но му се стори, че долови известно двоумение у Амирлин, преди да му отвърне.
— Но той идва. Леане говори с него. Пазителката веднага поде:
— Тогава не знаехме изобщо къде си, Мат. Казах му го и той напусна преди да падне дебелият сняг. Дадох му една жълтица, за да улесня пътя му на връщане.
— Несъмнено — каза Амирлин — той ще се зарадва, ако получи вест от теб. А и майка ти сигурно. Дай ми писмото, като го напишеш, и аз ще се погрижа за него.
Казаха му го, но трябваше да ги попита.
И не споменаха за бащата на Ранд. Може би защото не смятаха, че го интересува, или пък… „Огън да ме гори дано, не знам. Кой може да ги разбере тази Айез Седай?“
— Пътувах с един мой приятел, майко. Ранд ал-Тор, Сигурно си го спомняте. Знаете ли как е той? Обзалагам се, че баща му също се тревожи.
— Доколкото знам — отвърна спокойно Амирлин, — момчето е съвсем добре, но знае ли човек? Виждала съм го само веднъж, тогава, когато видях и теб, във Фал Дара. — Тя се обърна към Пазителката. — Може би ще се оправи с една малка баница, Леане. И нещо за гърлото му, че нещо много се е разприказвал. Ще се погрижиш ли да му донесат?
— Както наредите, майко — измърмори високата Айез Седай и излезе.
Амирлин отново се обърна към Мат. Беше усмихната, но очите й бяха леденостудени.
— Има някои неща, които може да се окажат опасни за теб да ги говориш, може би дори пред Леане. Цапнатият език е убивал много повече хора и от най-силната буря.
— Опасни ли, майко? — Устата му сякаш изведнъж пресъхна, но той се сдържа да оближе устни пред нея. „Светлина небесна, какво ли знае тя за Ранд?“ — Майко, аз не знам нищо, което да е опасно. Едва ли ще запомня и половината от това, което правя сега.
— Рога помниш ли го?
— За какъв рог говорите, майко?
Тя се изправи и се наведе над него така бързо, че той почти не забеляза движението й.
— Игрички си играеш ти с мен, момченце, но ще те накарам за майка си да заревеш. Нямам време за игри, нито пък ти. Казвай, спомняш ли си?
Той придърпа одеялото около себе си и преглътна.
— Помня, майко.
Тя, изглежда, се успокои, поне малко и той болезнено присви рамене. Струваше му се, че току-що са му позволили да ги вдигне от дръвника на палача.
— Добре. Това е добре, Мат. — Тя бавно седна на стола си, без да го изпуска от очи. — Знаеш ли, че си обвързан с Рога? — Той повтори изумен, безмълвно думата „обвързан“ и тя кимна. — Не мислех, че знаеш. Ти беше първият, който засвири на Рога, след като беше намерен. За теб той ще призове мъртви герои от гробовете им. За всеки друг той е най-обикновен рог — докато ти си жив.
Той вдиша дълбоко.
— Докато съм жив — повтори глухо, а Амирлин кимна. — Могли сте да ме оставите да умра. — Тя кимна отново. — Тогава можехте да накарате когото си поискате да го надуе и той щеше да заработи за вас. — Ново кимване. — Кръв и пепел! Искате да го надуя за вас. Когато, дойде Последната битка, искате аз да извикам героите от гроба да се бият с Тъмния за вас. Кръв и пепел проклета!
Тя постави лакътя си на облегалката на стола и опря брадичка върху дланта си. Очите й не го изпускаха.
— Би ли предпочел другото?
Той се намръщи, но веднага съобрази кое е „другото“. Ако някой друг трябваше да огласи Рога…
— Значи искате да надуя Рога? Добре де, ще ви го надуя тоя Рог. Да съм казвал, че няма?
Амирлин въздъхна раздразнено.
— Знаеш ли, ти ми напомняш за моя чичо Хюан. Никой не можеше да го накара да падне по гръб. И той си падаше по комара и повече обичаше забавлението, отколкото работата. Загина, докато вадеше деца от една горяща къща. Не пожела да престане да се връща в пламъците, докато не бъде извадено и последното. Да не си като него, Мат? Ще бъдеш ли там, когато лумнат пламъците?
Той не посмя да срещне очите й. Загледа се в пръстите си, които мърдаха нервно, стиснали одеялото.
— Аз не съм герой. Правя каквото трябва, но не съм герой.
— Повечето от онези, които наричаме герои, само са правили това, което е трябвало. Предполагам, че това е достатъчно. Засега. За Рога не трябва да говориш с никого освен с мен, момчето ми. Нито за връзката си с него.
„Засега? — помисли си той. — Това е всичко, което ще получиш от мен, проклето да е, сега или когато и да е.“
— Не искам да казвам прокл… — Тя повдигна вежда и той се постара да придаде спокойствие на гласа си. — Не искам да го казвам на никого. Бих искал никой да не знае. Защо държите да го пазя в такава тайна? Нима не вярвате на своите Айез Седай?