Като се изключеше шумът от собствените й стъпки, коридорът изглеждаше по-пуст отпреди и по-застрашителен. Тя почука на вратата и щом чу разсеяното: „Кой е? Влез.“, я отвори.
Още на първата крачка тя се спря и зяпна. Стените бяха отрупани с рафтове, с изключение на една врата, която, изглежда, водеше към вътрешните помещения. Имаше и много карти, и нещо, което приличаше на схеми на нощното небе. Тя разпозна някои от съзвездията — Орач и Косач, Стрелец и Пет сестри — но другите й бяха непознати. Книги, купища хартия и свитъци покриваха всички плоскости, с всевъзможни странни предмети, пръснати между купчините и понякога поставени върху тях. Странни неща от стъкло или метал, сфери и тръби, свързани помежду си, и кръгове, намотани в други кръгове, стърчаха сред кости и черепи с всевъзможна форма и вид. Нещо, което й заприлича на препариран кафяв бухал, но голям едва колкото дланта й, бе кацнало върху излъскан череп на някакъв гущер, но черепът едва ли беше на гущер, тъй като беше по-дълъг от цялата й ръка и от пастта му се показваха зъби, големи колкото пръстите й. Свещниците из стаята бяха разхвърляни безразборно, осветявайки силно на места, докато другаде цареше сянка, и като че ли заплашваха да подпалят хартиените свитъци. Бухалът примигна към нея и тя подскочи.
— Ах, да — каза Верин. Беше седнала зад една маса, отрупана като всичко останало наоколо, и внимателно държеше в ръцете си някакъв къс хартия. — Това си ти. Хмм. — Тя забеляза косия поглед, с който Егвийн удостои бухала, и поясни разсеяно: — Той лови мишките. Ядат хартията. — Жестът й обхвана цялата стая и й напомни за листа, който държеше. — Забележително. Розел Есамска твърди, че след Разрушението са останали, над сто страници, и сигурно не греши, защото е писала само двеста години по-късно, но доколкото знам, до днес се е запазило само това късче. И може би само този екземпляр. Розел пише, че то съдържа тайни, пред които светът не би могъл да се изправи, и затова тя самата не би могла да ги изкаже открито. Тази страница съм я чела хиляди пъти, мъчейки се да разгадая какво означава.
Бухалчето отново примигна към Егвийн. Тя се постара да не поглежда повече към него.
— И какво се казва там, Верин Седай? Верин примигна, досущ като бухала.
— Какво се казва ли? Имай предвид, че преводът е буквален и звучи почти като рецитирането на някой бард на Висок напев. Чуй: „Сърце на Мрака. Баал-замон. Име, скрито в друго име, загърнато в име трето. Тайна, в друга тайна заровена, обгърната в тайна, Излъстител на надеждата. Ишамаел, излъстяващ всяка надежда. Гори и разкъсва истината. Надеждата гасне преди истината. Лъжа е нашият щит. Кой може да застане срещу Сърцето на Мрака? Кой ще се възправи срещу Излъстителя на надеждата? Душа на сянка, Душа на Сянката, той е…“ — Тя спря с въздишка. — Тук свършва. Какво разбра?
— Нищо — отвърна Егвийн. — Но никак не ми хареса.
— Ха, че как би могла, детето ми! Да го харесаш, или да го разбереш? Аз самата го чета и препрочитам от близо четиридесет години и нито ми харесва, нито го разбирам. — Верин грижливо постави късчето хартия в подплатена с коприна твърда кожена папка, след което небрежно пъхна папката в купчината документи. — Но ти не дойде за това. — Тя зарови по масата, като от време на време докосваше по някой куп книги или ръкописи и ги улавяше да ги задържи, преди да паднат. Най-накрая намери няколко страници, увити в тънка като паяжина тъкан и завързани с протрита кожена връв. — Заповядай, дете. Всичко, което е известно за Лиандрин и жените, които са заминали с нея. Имена, години, Аджа, къде са родени. Всичко, което успях да намеря в архивите. Дори как са се представяли в обучението си. И също така какво знаем за тер-ангреалите, които са взели със себе си, макар да не е никак много. Само описания, в повечето случаи. Не знам дали всичко това ще помогне по някакъв начин. Аз лично не срещнах нищо полезно.
— Може би някоя от нас ще намери нещо. — Заля я внезапна вълна на подозрение. „Дали пък не е скрила нещо?“ Амирлин, изглежда, се доверяваше на Верин само защото й се налагаше. А ако самата Верин е от Черната Аджа? Бързо се овладя. Беше пътувала с Верин през целия път от Томанска глава до Тар Валон и не можеше да повярва, че тази пълничка учена жена е Мраколюбка. — Вярвам ви, Верин Седай. — „Наистина ли?“