— Кого водиш, сестро? — припя Елайда.
Без да спира премерената си крачка, Шериам отвърна:
— Една, която иде да бъде Посветена, сестро.
Трите Айез Седай около тер-ангреала не помръднаха.
— Тя готова ли е?
— Готова е да остави зад себе си това, което е била, и минавайки през своите страхове, да приеме Посвещение.
— Знае ли страховете си?
— Никога не се е изправяла пред тях, но сега го иска.
Тогава нека се изправи пред страховете си. — При цялата тържествена формалност в гласа на Елайда се долови нотки на доволство.
— Първият път — каза Шериам — е за онова, което е било. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.
Егвийн си пое дъх и пристъпи през арката и навътре, сред сиянието. Светлината я погълна цялата.
— Джайм Дотри се отби. Странни вести от Бейрлон е донесъл амбулантът.
Егвийн вдигна очи от люлчицата, която люшкаше. На прага стоеше Ранд. Тя премести очи от Ранд — нейният мъж — към бебето в люлката — дъщеря и — и отново към него в почуда.
„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
Мисълта не беше нейна, но като че ли идеше от някакъв безтелесен глас, който можеше да се намира в главата й или извън нея, мъжки или женски, но безчувствен и неразпознаваем. — Странно, но й се стори познат.
Мигът на почуда отмина и единственото, което продължаваше да я учудва, беше защо всичко около нея й се бе сторило не на място. Разбира се, Ранд беше нейният мъж — нейният хубав, любящ съпруг и Джоя бе нейната дъщеря — най-красивото и сладки момиченце в Две реки. Трам, бащата на Ранд, беше излязъл с овцете под предлог. Ранд да може да поработи в плевнята, но всъщност за да остави на младия баща повечко време да се занимава с Джоя. Следобеда бащата и майката на Егвийн щяха да дойдат от село да ги навестят. А сигурно и Нинив, за да види дали майчинството е попречило на ученето на Егвийн, за да замести един ден Нинив като Премъдра.
— Какви вести? — попита тя. Отново залюшка люлката, а Ранд пристъпи напред и се усмихна широко на увитото в пелени невръстно детенце. Егвийн тихо се засмя. Беше така завладян от дъщеря си, че често не чуваше какво му говорят. — Ранд? Какви вести? Ранд?
— Какво? — Усмивката му помръкна. — Странни вести. Война. Имало някаква голяма война, която обхващала по-голямата част от света, така разправя Джайм. — Това наистина беше странна новина; приказки за войни рядко достигаха в Две реки преди воините отдавна да са свършили — Разправя, че всички се сражавали срещу някакъв си народ, наречен Шанган, или Санчан, или нещо подобно, Не бях и чувал за тях.
Егвийн знаеше — поне смяташе, че го знае — че каквото и да е било, отдавна е; свършило.
— Ти добре ли си? — попита я той. — Няма за какво да се тревожим тук, мила. Войните никога не засягат Две реки. Ние сме твърде далече от големия свят, за да се интересува някой от нас.
— Не се тревожа. Какво още каза Джайм?
— Все небивалици. Говори ги едни, като някой от Коплинови. Разправя, че амбулантът му казал, че тези хора използвали Айез Седай в битка, но от друга страна, твърдял, че предлагали по хиляда жълтици на всеки, който им предаде някоя Айез Седай. И уж убивали всеки, който крие такава. Пълни глупости. Все едно, това няма какво да ни тревожи. Толкова е далече от нас.
Айез Седай. Егвийн попипа главата си. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
Забеляза, че Ранд също е поставил ръка на главата си.
— Главоболието ли?
Той кимна и присви очи.
— Този прах, дето ми го дава Нинив, напоследък май не ми действа.
Тя го погледна притеснено. Тези главоболия я тревожеха. Всеки път, когато се появяха, ставаха все по-лоши. А най-лошото от всичко беше едно нещо, което в началото не бе забелязала, нещо, което сякаш й се искаше изобщо да не беше забелязвала. Когато Ранд го заболеше глава, ставаха странни работи. Или мълния ще тресне от ясно небе и ще разбие някой як буков пън, който той и Трам са се мъчили да изкоренят с дни, за да разчистят нова земя за оран. Или ще се появи буря, която Нинив не е доловила, вслушвайки се във вятъра. Или сред леса ще лумнат пожари. И колкото по-силна ставаше болката му, толкова по-лоши неща се случваха. Никой друг не беше свързвал тези неща с Ранд, дори и Нинив, и Егвийн бе благодарна за това. Не искаше и да помисля какво ли може да значат тези съвпадения.
„Това е пълна глупост — рече си тя. — Трябва да разбера дали мога да му помогна.“ Защото тя самата си имаше една тайна, тайна, която я ужасяваше всеки път, когато се опиташе да разгадае какво означава. Нинив я учеше на билките, учеше я как един ден да я наследи като Премъдра. Лековете на Нинив действаха почти като чудо, раните зарастваха, без да остане почти никакъв белег, болни хора ставаха почти от смъртно легло. Но вече на три пъти Егвийн бе успяла да излекува болни, от които Нинив беше вдигнала ръце, смятайки ги за смъртници. На три пъти беше присядала да подържи ръката на болния в последния му час и човекът ставаше направо като от гроба, Нинив я бе разпитвала подробно какво е направила, какви треви е използвала и в каква смес. Досега тя не бе намерила куража Да й признае, че не е направила нищо. „Трябва все пак нещо ла съм направила. Веднъж, да речеш, че е било случайно, но три пъти… Трябва да го проумея. Трябва да го науча.“ От това главата й забръмча, сякаш думите започнаха да отекват в черепа й; „Щом можах да направя нещо за тях, трябва да мога да, направя нещо и за мъжа си.“