Погледна роклята си — от синя коприна, обшита с перли, цялата прашна и разкъсана. После изправи глава и огледа обкръжаващите я руини на двореца. Кралският дворец на Андор, в Кемлин. Разбра го и й се дощя да изпищи. „Пътят назад ще се появи само веднъж, Бъди непреклонна.“
Светът далеч не беше такъв, какъвто го желаеше, и тя не можеше да помисли за това, без да й се доще да заплаче, но всичките й сълзи бяха пресъхнали преди много време, а светът си беше такъв, какъвто беше. Руините бяха едничкото, което очакваше да види.
Без да се бои, че може да разкъса дрехата си още повече, но боязлива като мишле, нащрек за всеки звук, тя се закатери по отломките зидария и надникна към виещите се улици на Вътрешния град. Докъдето стигаше погледът й, във всички посоки се виждаха само руини и опустошение, сгради, които сякаш бяха съборени от полудели хора, и гъсти валма дим се вдигаха от все още горящите пожари. По улиците имаше хора, групи въоръжени мъже, които обикаляха, търсеха. И тролоци. Мъжете се присвиваха, колчем към тях се приближеха тролоци, а тролоците им се зъбеха и се смееха с дрезгав, гърлен смях. Но личеше, че се знаят, че действат заедно.
На улицата се появи мърдраал, черният му плащ леко се поклащаше със стъпките му, когато вятърът лъхнеше, за да навее пушек и прахоляк. Хора и тролоци се заприсвиваха пред безокия му поглед.
— Търсете! — Гласът му звучеше като нещо отдавна мъртво, гнило и разкапващо се. — Недейте да стърчите тук и да ми треперите! Намерете го!
Егвийн се плъзна надолу по купчината разбит камънак колкото можа по-тихо.
„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
Тя се спря, изплашена да не би шепотът да беше дошъл от тварта на Сянката. Но неизвестно защо беше сигурна, че не е. Озърна се боязливо през рамо, да не би мърдраалът да се е озовал там, където бе стояла преди малко, а после се забърза и влезе в съборения палат, закатери се през паднали греди, запромъква се между тежки срутени блокове, навътре. Веднъж стъпи върху женска ръка, стърчаща изпод голямо парче зидария, като че ли от вътрешна стена на някоя от стаите на втория етаж. Почти не обърна внимание на ръката, както и на пръстена с Великата змия. Беше се научила да не забелязва мъртвите, заровени сред купчините отломки, в които тролоците и Мраколюбците бяха превърнали Кемлин. Нищо не можеше да направи за мъртвите.
Успя да се промуши през тясната цепнатина, под един срутен таван и се озова в стая, наполовина заровена под онова, което се бе намирало над нея. Ранд лежеше, затиснат от голяма греда през кръста, краката му бяха смазани от два каменни блока. Прах и пот покриваха лицето му. Когато пристъпи към него, той отвори очи.
— Ти се върна — едва изрече той с дрезгав хрип. — Боях се, че… няма значение. Трябва да ми помогнеш.
Тя се отпусна изтощена на пода.
— Бих могла лесно да махна тази греда с Въздух, но размърда ли се, всичко останало ще рухне върху теб. Върху двама ни. Не мога да се справя с всичко, Ранд.
Смехът му прозвуча горчиво и болезнено — и секна почти на мига. Нова пот лъсна по челото му и той заговори с усилие.
— Сам мога да я преместя тази греда. Знаеш го. Мога да я махна заедно с всички камъни отгоре й. Но за да го сторя, трябва да изляза от себе си, а не смея. Не смея… — Той млъкна и си пое дъх.
— Не те разбирам — промълви тя бавно. — Да излезеш от себе си? И какво не смееш? Защо? — „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
— Заради лудостта, Егвийн. Аз… всъщност… я задържам. — Хрипливият му смях накара кожата й да настръхне. — Но само това ми отнема всичките сили. Ако я отпусна, макар и малко, макар и за миг, лудостта ще ме обладае. А тогава вече не ме интересува нищо и не знам какво върша. Трябва да ми помогнеш.
— Как, Ранд? Опитах вече всичко, което знам. Кажи ми как и ще го направя.
Ръката му се протегна към камата, паднала в прахта с оголено острие.
— Камата — зашепна той. Ръката му болезнено се сви към гърдите. — Ето тук. В сърцето. Убий ме.
Тя го зяпна, после погледна камата, сякаш и той, и тя бяха отровни змии.
— Не! Ранд, няма да го направя. Не мога! Как можеш да искаш от мен такова нещо?
Ръката му бавно запълзя към камата и този път пръстите му почти я достигнаха. Егвийн я изрита надалече от него. Ранд се отпусна с хлип.
— Кажи защо? — настоя тя, — Защо искаш от мен да… да те убия? Аз ще те Изцеря. Ще направя всичко, за да те измъкна оттук, но не мога да те убия. Защо?
— Те могат да ме обърнат, Егвийн. — Дишането му беше толкова измъчено, че на нея й се доплака. — Ако ме хванат… Мърдраалите… Властелините на ужаса… могат да ме обърнат в Сянката. Ако лудостта ме обладае, няма да мога да се бия с тях. Няма да разбера какво правят преди да е станало твърде късно. Дори искрица живот да е останала у мен, когато ме хванат, могат да го направят. Моля те, Егвийн. Заради любовта ни към Светлината. Убий ме.