— Зле ли ви е, майко?
„Шарфът й е зелен. Ще рече, че е издигната от Зелената Аджа. Пазителката винаги произлиза от същата Аджа, от която е избрана Амирлин, на която тя служи. Което означава, че ако аз съм Амирлин — ако? — то аз също съм била Зелена Аджа.“ Това също я изуми. Не че е била от Зелената Аджа, а че й се налага да го съобрази. „Светлина небесна, нещо не ми е наред.“
„Пътят назад ще се появи само в…“ Гласът в главата й заглъхна като жужене на дива пчела.
„Тринадесет Мраколюбци.“
— Нищо ми няма, Белдеин — отвърна Егвийн. Името предизвика странно усещане на езика й. Сякаш го беше произнасяла с години. — Не бива да ги оставяме да чакат. — „Да ги оставяме да чакат?“
Кои? Не знаеше, освен че изпитваше безкрайна тъга от това, че трябва да свърши с това чакане, безкрайна неохота.
— Те ще изпаднат в нетърпение, майко. — В гласа на Белдеин се долавяше колебливост, сякаш тя изпитваше същата безкрайна неохота като Егвийн, но по друга причина. Освен ако Егвийн не бъркаше в предположението си, Белдеин, прикрита зад външната си кротост, беше направо ужасена.
— В такъв случай най-добре ще е да го свършим.
Белдеин кимна, след което пристъпи до вратата, където беше опрян жезълът й, увенчан със снежната капка — Белия пламък на Тар Валон.
— Да, ще трябва, майко.
Тя вдигна жезъла и отвори вратата, след което се забърза напрел, за да оформи процесията на двете: на Пазителката на Хрониките и на Амирлинския трон.
Егвийн почти не забелязваше коридорите, по които преминаваха. Цялото й внимание бе насочено навътре. „Но какво става с мен? Защо не си спомням? Защо толкова неща от… това, което си спомням, ми се струват погрешни?“ Докосна шарфа със седемте цветни ивици на раменете си. „Защо съм наполовина сигурна, че все още съм новачка?“
„Пътят назад ще се появи само…“ Този път мисълта секна внезапно.
„Тринадесет от Черната Аджа.“
Пак се олюля. Мисълта беше ужасяваща, вледени я до мозъка на костите. Усети я като нещо… лично. Прииска й се да запищи, да побегне и да се скрие. Стори й се, че я преследват. „Глупости. Черната Аджа е унищожена.“ Тази мисъл също й се стори странна. Част от нея си спомняше за нещо, наречено „Голямата чистка.“ Част от нея бе убедена, че такова нещо никога не е било.
Макар да гледаше право напред, Белдеин бе забелязала нейното олюляване. Егвийн трябваше да удължи крачката си, за да я настигне. „Тази жена е изплашена до ноктите на краката си. Към какво, в името на Светлината, ме е повела?“
Белдеин спря пред висока двойна врата с инкрустиран в тъмното дърво на двете крила голям сребърен Пламък на Тар Валон. Изтри длани в роклята си, като да се бяха изпотили, после отвори вратата и поведе Егвийн нагоре по една права рампа, направена от същия бял камък със сребърни жилки, от който бяха изградени стените на Тар Валон. Дори и тук той сякаш блестеше.
Рампата ги отведе до голяма кръгла зала под куполест таван, висок поне тридесет крачки. Външният ръб на огромния кръг на залата представляваше платформа със стъпала пред нея, с изключение на трите рампи, влизащи в залата и опиращи в кръга през равни разстояния. В центъра на пода се намираше Пламъкът на Тар Валон, обкръжен от уширяващи се към периферията цветни спирали със цветовете на седемте Аджа. В отсрещния край на залата спрямо рампата, по която влязоха, стоеше стол с висок гръб, тежък и пищно гравиран на лозници и листа, боядисани също с цветовете на седемте Аджа.
Белдеин рязко почука с жезъла си на пода. В гласа й се долови трепет.
— Тя иде. Пазителката на Печатите. Пламъкът на Тар Валон. Амирлинския трон. Тя иде.
Чу се шумолене на поли и загърнатите в шалове жени на платформата се изправиха от столовете си. Двадесет и един стола, на групи от по три, всяка триада боядисана и тапицирана в същия цвят като ресните на шаловете на жените, стоящи пред тях.
„Съветът на Кулата“ — помисли си Егвийн, докато вървеше към своя стол. Столът на Амирлинския трон. „Съветът на Кулата и Сестрите-заседателки за всяка от седемте Аджа. Била съм тук хиляда пъти.“ Но не си спомняше нито един от тези хиляда пъти. „Но какво правя аз в Съвета на Кулата? Светлина велика, те ще ми съдерат кожата жива, ако видят…“ Не беше сигурна какво могат да видят. Но се помоли дано да не го видят.
„Пътят назад ще се появи само…“
„Пътят назад ще…“
„Пътят…“
„Черната Аджа чака,“ Това поне беше цяло. Идеше отвсякъде. Но защо сякаш никоя от тях не го чуваше?
Разположи се в стола на Амирлинския трон — самият стол също се наричаше Амирлински трон — и осъзна, че не знае какво трябва да направи по-нататък. Останалите Айез Седай също седнаха по местата си, освен Белдеин, която стоеше права до нея и нервно преглъщаше, Изглежда, всички чакаха нея.