— Да започваме — каза тя най-сетне.
Това, изглежда, се оказа достатъчно. Една от Червените сестри стана и Егвийн изумена видя, че това е Елайда. Същевременно знаеше, че Елайда е най-изтъкнатата сестра-заседателка за Червените н нейна най-яростна противничка. Изражението на Елайда, когато я погледна втренчено през огромното пространство на залата, я накара да потръпне вътрешно. Беше сурово и ледено… и победоносно.
— Доведете го — изрече високо Елайда.
По една от рампите — не онази, по която беше влязла Егвийн — се чу чаткане на желязо върху камък. Появиха се хора. Дузина Айез Седай, обкръжили трима мъже, двама от които едри стражи с белите сълзи на Пламъка на Тар Валон на гърдите си — дърпаха веригите, в които бе окован третият.
Егвийн трепна на стола си. Окованият беше Ранд. Той вървеше като зашеметен или почти заспал — с полузатворени очи и клюмнала глава. Движеше се покорно натам, накъдето го дърпаха веригите.
— Този мъж — обяви Елайда — се е самообявил за Преродения Дракон. — Последва ропот на отвращение, като че ли не толкова затова, че слушателите бяха изненадани, колкото защото не желаеха да бъде осквернен слухът им. — Този мъж е преливал Единствената сила. — Ропотът се усили, изпълнен с негодувание, но и с лека боязън. — Съществува само едно наказание за това, известно и признато във всяка държава, но произнасяно само тук, в Тар Валон, в Съвета на Кулата. Аз призовавам Амирлинския трон да произнесе присъдата за опитомяването на този мъж.
Очите на Елайда блеснаха към Егвийн. „Ранд. Какво да правя сега? Светлина велика, какво да направя?“
— Защо се колебаещ? — настоя Елайда. — Тази присъда е предопределена от три хиляди години. Защо се колебаеш, Егвийн ал-Вийр?
Една от Зелените сестри скочи и без да крие гнева си, викна:
— Засрами се, Елайда! Покажи почит към Амирлинския трон! Покажи почит към Майката!
— Почитта — отвърна хладно Елайда — може да се загуби така, както се печели. Е, Егвийн? Да не би най-сетне да показа слабост, да не би да показа, че не си достойна за своя пост? Да не би да не можеш да произнесеш присъдата над този мъж?
Ранд се опита да вдигне глава, но не успя.
Егвийн с мъка се изправи и извърна глава, мъчейки се да си напомни, че е Амирлинския трон, с власт да командва всички тези жени. Или да закрещи, че е новачка, че мястото й не е тук, че във всичко това има нещо ужасно сбъркано.
— Не — промълви тя, разтреперана. — Не, не мога! Няма да…
— Тя сама се предава! — Викът на Елайда заглуши опита на Егвийн да заговори. — Тя се самоосъжда чрез собствените си думи! Дръжте я!
И жезълът на Пазителката се стовари върху главата й.
Мрак.
Първо усети болката в главата си. После нещо твърдо и студено под гърба си. След това дойдоха гласовете. Мърморене.
— Още ли е в безсъзнание? — Като стържене на сух пергамент върху кост.
— Не се безпокой — каза някаква жена от много, много далече. Гласът и прозвуча някак притеснено, дори боязливо. — Ще се оправят с нея преди да е разбрала какво става. После е наша, ще можем да правим с нея каквото си искаме. Може би ще я дадем на вас да се позабавлявате.
— След като първо я използвате.
— Разбира се.
Далечните гласове се отдалечиха още повече.
Ръката й се размърда и докосна гола, вкаменена плът. Тя открехна съвсем леко очи. Беше гола, цялата в синини, лежеше върху груба дървена маса в нещо като изоставен склад. В гърба й се бяха забили трески. В устата си усети металния вкус на кръв.
В едната страна на помещението стояха група Айез Седай и говореха помежду си с тихи, но напрегнати гласове. Болката в главата й пречеше да мисли, но й се стори важно да ги преброи. Тринадесет.
Друга група, мъже с черни наметала и закачулени, се присъедини към Айез Седай. Един от мъжете се извърна да погледне към масата. Мъртвешки бледото лице под качулката нямаше очи.
Егвийн нямаше нужда да брои мърдраалите. Знаеше броя им. Тринадесет мърдраала и тринадесет Айез Седай. Без да мисли повече, тя запищя в пълен ужас. Но посред ужаса, който сякаш цепеше костите й, посегна към Верния извор, яростно задрапа с нокти към сайдар.
— Тя се събуди!
— Невъзможно! Толкова рано!
— Заслонете я! Бързо! Бързо! Не й давайте да се докосне до Извора!
— Твърде късно е! Много е силна!
— Дръжте я! Бързо!
Към ръцете и краката й се протегнаха длани. Месести бледи длани, като плужеци под камък, командвани от умове зад бледи бели лица. Знаеше, че ако тези длани докоснат плътта й, ще полудее. Силата я изпълни.