— Не съм гладен — настоя той. Стомахът му обаче изкъркори лакомо и разкри наглата му лъжа.
— Добре те прецених — още първия път, когато те видях — каза Амирлин. — Още тогава разбрах, че ще се мяташ като птица-рибар, само щом си помислиш, че някой иска да те задържи. Затова взех предпазни мерки.
Той я изгледа с тревога.
— Предпазни мерки ли?
— Името и описанието ти са разпратени до стражите по мостовете — поясни Амирлин. — А също и до пристанищните управници. Няма да се опитвам да те задържам в Тар Валон, но няма да напуснеш Тар Валон, преди да си оздравял напълно. Опиташ ли се да се скриеш някъде из града, гладът най-вероятно ще те върне тук, а ако не, ние ще те намерим преди да си умрял от глад.
— Защо толкова държите да остана тук? — попита той настоятелно. И сякаш чу гласа на Селийн: „Те искат да те използват“. — Какво ви интересува дали ще гладувам, или не? Мога и сам да се нахраня.
Амирлин се изсмя късо и невесело.
— С два сребърника и шепа медни монети ли, момчето ми? Заровете наистина ще трябва много да ти вървят, за да успееш да си купиш всичката храна, от която ще имаш нужда през следващите няколко дни. Ние не Лекуваме хора, за да ги оставим после да провалят усилията ни, умирайки, докато все още имат нужда от грижи. А освен това може да се окаже, че имаш нужда от още Лечителство.
— От още ли? Нали казахте, че сте ме Изцерили! За какво ще ми е още?
— Синко, ти си носил тази кама месеци наред. Вярвам, че сме изровили и най-малката следа от нея в теб, но ако сме пропуснали и едно петънце, то все пак може да се окаже фатално. А знае ли човек как може да ти е въздействало вече нейното притежаване? След половин година или година току-виж си съжалил, че няма някоя Айез Седай край теб да проведе Лечителството отново.
— Искате да остана тук цяла година? — ахна той невярващо. Леане го изгледа остро, но спокойното лице на Амирлин остана невъзмутимо.
— Може би не чак толкова дълго, синко. Но бъди сигурен, че ще е доста дълго. Сигурна съм, че няма да се противиш. Ти би ли отплавал с лодка, ако не си сигурен, че кълчищата с катрана ще държат, или че някоя дъски не е прогнила?
— С лодки никога не съм си имал много работа — промърмори Мат. Можеше и да е права. Айез Седай никога не лъжеха, но в приказките й имаше твърде много „може би“ и „би могло“. — От дълго време не съм се прибирал вкъщи, майко. Баща ми и майка ми сигурно вече си мислят, че съм умрял.
— Ако искаш да им напишеш писмо, ще се погрижа да пристигне в Емондово поле.
Мат изчака да чуе нещо повече, но не чу.
— Благодаря ви, майко. — Изсмя се престорено. — Малко съм изненадан, че татко не е дошъл да ме потърси. Той непременно би го направил. — Не беше сигурен, но му се стори, че долови известно двоумение у Амирлин, преди да му отвърне.
— Но той идва. Леане говори с него.
Пазителката веднага поде:
— Тогава не знаехме изобщо къде си, Мат. Казах му го и той напусна, преди да падне дебелият сняг. Дадох му една жълтица, за да улесня пътя му на връщане.
— Несъмнено — каза Амирлин — той ще се зарадва, ако получи вест от теб. А и майка ти сигурно. Дай ми писмото, като го напишеш, и аз ще се погрижа за него.
Казаха му го, но трябваше да ги попита.
И не споменаха за бащата на Ранд. Може би защото не смятаха, че го интересува, или пък… „Огън да ме гори дано, не знам. Кой може да ги разбере тази Айез Седай?“
— Пътувах с един мой приятел, майко. Ранд ал-Тор. Сигурно си го спомняте. Знаете ли как е той? Обзалагам се, че баща му също се тревожи.
— Доколкото знам — отвърна спокойно Амирлин, — момчето е съвсем добре, но знае ли човек? Виждала съм го само веднъж, тогава, когато видях и теб, във Фал Дара. — Тя се обърна към Пазителката. — Може би ще се оправи с една малка баница, Леане. И нещо за гърлото му, че нещо много се е разприказвал. Ще се погрижиш ли да му донесат?
— Както наредите, майко — измърмори високата Айез Седай и излезе.
Амирлин отново се обърна към Мат. Беше усмихната, но очите й бяха леденостудени.
— Има някои неща, които може да се окажат опасни за теб да ги говориш, може би дори пред Леане. Цапнатият език е убивал много повече хора и от най-силната буря.
— Опасни ли, майко? — Устата му сякаш изведнъж пресъхна, но той се сдържа да оближе устни пред нея. „Светлина небесна, какво ли знае тя за Ранд?“ — Майко, аз не знам нищо, което да е опасно. Едва ли ще запомня и половината от това, което правя сега.