Мат дълго остана излегнат по гръб и забил поглед в тавана. Едва забеляза, когато една прислужница влезе с парче баница и нова кана с мляко и отнесе таблата с празните съдове. Стомахът му гръмко изкъркори при миризмата на ябълки и подправки, но той и на това не обърна внимание. Амирлин си мислеше, че го държи като овца в кошара. А Селийн… „Коя, в името на Светлината, е тя? Какво иска?“ Селийн се беше оказала права за някои неща. Но Амирлин му беше казала, че смята да го използва, и как. В известен смисъл. Твърде много дупки имаше в това, което му беше казала, за да му харесва, твърде много дупки, през които можеше да се изплъзне нещо смъртно опасно. Амирлин искаше нещо, Селийн също искаше нещо, а той беше въжето, което двете си дърпаха. Струваше му се, че по-скоро би се изправил пред тролоци, отколкото да се озове между тях двете.
Трябваше да има някакъв начин да се измъкне от Тар Валон, да избяга от прегръдката и на едната, и на другата. Веднъж да прехвърли реката и щеше да се измъкне от ръцете на Айез Седай, както и от Селийн, и от всякакви Мраколюбци също така. Беше сигурен в това. Не можеше да няма някакъв изход. Трябваше просто да обмисли нещата от всички страни.
Баницата на масата изстина.
Глава 21
Свят на сънища
Егвийн триеше ръцете си с кърпа и бързаше по сумрачния коридор. Беше ги измила два пъти, но още бяха мазни. Никога не бе допускала, че на света може да има толкова много съдове за миене. А и днес беше ден за печене на хляб, така че от фурните трябваше да се изхвърлят стотици кофи пепел. И камините да се почистят. И масите да се изстържат до костна белота с фин пясък, и подовете да се измият на ръце и колене. Пепел и мазнина бяха наклепали бялата й рокля. Гърбът я болеше и ужасно й се искаше да се прибере в стаичката си и да се тръшне на леглото, но Верин бе дошла в кухнята, уж за да поръча храна в покоите си, и й беше прошепнала да намине при нея като й свърши смяната.
Покоите на Верин се намираха над библиотеката, в коридори, използвани само от няколко Кафяви сестри. Въздухът в тях беше прашен, като че ли живеещите тук жени бяха твърде заети с други неща, за да отделят време да накарат слугите да чистят по-често. Проходите правеха странни завои, ту спускайки се, ту най-неочаквано изкачвайки се. По стените рядко се мяркаха пана с помръкнали шарки, явно почиствани толкова рядко, колкото всичко останало тук. Много от светилниците стояха незапалени и по-голямата част от коридора тънеше в сумрак. Егвийн си помисли, че е останала съвсем сама, но пред нея се мярна нещо бяло, сигурно новачка или слугиня, забързана да свърши някоя задача. Тропотът на обувките й отекваше по голите черно-бели плочи на пода. Мястото никак не бе успокояващо за момиче, потънало в мисли за Черната Аджа.
Накрая намери това, което Верин й беше казала да търси. Облицована в черно врата в най-високата част на виещия се коридор, до едно прашно пано, изобразяващо някакъв крал, приемащ поражението на друг крал. Верин й беше споменала имената им — мъже, умрели стотици години преди да се роди Артур Ястребовото крило; Верин, изглежда, помнеше всякакви такива неща, но Егвийн не можа да запомни имената нито отдавна изчезналите държави, които кралете бяха управлявали. Но това беше единственото стенно пано, отговарящо на описанието на Верин.
Като се изключеше шумът от собствените й стъпки, коридорът изглеждаше по-пуст отпреди и по-застрашителен. Тя почука на вратата и щом чу разсеяното: „Кой е? Влез.“, я отвори.
Още на първата крачка тя се спря и зяпна. Стените бяха отрупани с рафтове, с изключение на една врата, която, изглежда, водеше към вътрешните помещения. Имаше и много карти, и нещо, което приличаше на схеми на нощното небе. Тя разпозна някои от съзвездията — Орач и Косач, Стрелец и Пет сестри — но другите й бяха непознати. Книги, купища хартия и свитъци покриваха всички плоскости, с всевъзможни странни предмети, пръснати между купчините и понякога поставени върху тях. Странни неща от стъкло или метал, сфери и тръби, свързани помежду си, и кръгове, намотани в други кръгове, стърчаха сред кости и черепи с всевъзможна форма и вид. Нещо, което й заприлича на препариран кафяв бухал, но голям едва колкото дланта й, бе кацнало върху излъскан череп на някакъв гущер, но черепът едва ли беше на гущер, тъй като беше по-дълъг от цялата й ръка и от пастта му се показваха зъби, големи колкото пръстите й. Свещниците из стаята бяха разхвърляни безразборно, осветявайки силно на места, докато другаде цареше сянка, и като че ли заплашваха да подпалят хартиените свитъци. Бухалът примигна към нея и тя подскочи.