Егвийн насила изтласка останалата част на присъдата от мисълта си. „Тринадесет Айез Седай. Дванадесет сестри и Амирлин, традиционният брой за опитомяване. Същият брой като…“ И от това се насили да се освободи. Нямаше време за нищо друго освен за това, за което беше дошла тук.
Би могла да го вдигне оттам, с помощта на Въздуха. Да го грабне направо от кръга от Айез Седай и да го пренесе при себе си. Но дори да намереше нужната мощ в себе си, дори да не го изпуснеше по средата на полета така, че да се пребие, щеше да бъде бавно и той щеше да е безпомощна мишена за стрелците, а и сиянието на сайдар около нея щеше да издаде мястото й за всяка Айез Седай, която би се огледала. И на мърдраалите също.
— О, Светлина — промълви тя. — Няма друг начин освен да вдигна война вътре в Бялата кула. Каквото и да става, ще го направя. — Събра и сплете Силата, гранче по гранче, нишка по нишка.
„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
Толкова много време бе минало, откакто не го бе чувала, че се сепна, плъзна се по гладките плочи, едва се задържа на ръба на покрива. Земята лежеше на сто крачки под нея. Озърна се през рамо.
Там, на покрива на кулата, килната, за да стои изправена върху скосения покрив, бе изникнала сребърна арка, изпълнена със сияеща светлина. Арката трепереше и се люлееше; нишки от яростно червено и жълто пробягваха през бялото сияние.
„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“
Арката се изтъни до прозрачност, после отново се уплътни.
Изпаднала в паника. Егвийн погледна към Двора на изменника. Трябваше да има още време. Трябваше. Имаше нужда само от няколко минути, може би десет, и малко късмет.
В главата й закънтяха гласове, не като онзи безтелесния, неразпознаваем глас, който я подканяше да бъде непреклонна, а някакви женски гласове — почти бе убедена, че ги познава.
— … не може да се задържи много дълго. Ако сега не излезе…
— Дръжте, дръжте, огън да ви гори, като есетри ще ви изкормя всичките!
— … се побърква, майко! Не можем да…
Гласовете преминаха в глухо бръмчене, бръмченето в тишина, но неразпознаваемият глас изрече отново:
Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.
Да станеш Айез Седай са има цена.
Черната Аджа чака.
С вик на безсилен гняв, на пълна безнадеждност, Егвийн се хвърли към арката, която блесна като разтворена врата на пещ. Почти й се прииска да я пропусне и да скочи в бездната надолу.
Светлината я заскуба нишка по нишка, разкъса нишките на влакънца, нацепи влакънцата на нищо. Всичко се разпадна в светлината. Завинаги.
Глава 23
Впечатана
Светлината я заскуба нишка по нишка, разкъса нишките на влакънца, нацепи влакънцата на нищо. Всичко се разпадна в светлината. Завинаги.
Егвийн пристъпи през сребърната арка и излезе, вледенена и вкочанена от ярост. Искаше й се ледът на яростта да възпре пронизващия спомен. Тялото й помнеше изгарянето, но други спомени я пронизваха и обгаряха още по-дълбоко. Ярост, ледена като смъртта.
— Това ли ми е отредено? — попита тя. — Да го изоставям отново и отново? Да го предавам, да го провалям всеки път наново? Това ли ми е отредено?
Изведнъж осъзна, че нещо не е както трябва. Амирлин бе тук, както Егвийн бе учена, че ще бъде, имаше и по една загърната в шал сестра от всяка Аджа, но всички я гледаха тревожно. Сега край тер-ангреала седяха две Айез Седай и по лицата им течеше пот. Тер-ангреалът бръмчеше и трептеше и подивели цветни жилки разкъсваха бялата светлина сред арките.
Шериам, за миг обгърната от сиянието на сайдар, постави длан върху главата на Егвийн и каза:
— Тя е добре. — Наставничката на новачките изглеждаше облекчена. — Не е пострадала. — Като че ли беше го очаквала.
Напрежението у другите Айез Седай, които се взираха в Егвийн, сякаш спадна. Елайда пое дъх и се забърза към последния потир. Само двете Айез Седай до тер-ангреала не се отпуснаха. Жуженето беше затихнало и светлината затрептя, което показваше, че тер-ангреалът се успокоява, но двете Айез Седай имаха вид на жени, които му се съпротивляват отчаяно, за да го спрат.