Егвийн се вгледа в очите й, мъчейки се да отгатне дали Наставницата бе натъртила последните си думи, или само така й се бе сторило. Шериам бе имала също толкова възможност да изчете списъците с имена, колкото и Елайда, и да реши, че Егвийн се е забъркала с Черната Аджа. „Майчице Светлина, започваш да ставаш мнителна и да подозираш всички. Но по-добре така, отколкото да си мъртва или пленена от онези тринадесет и…“ Тя припряно прекъсна тази нишка на мисълта си. Не я искаше повече в главата си.
— Шериам, какво стана всъщност тази нощ? — попита тя. — И моля не ме лъжете. — Веждите на Шериам подскочиха почти до челото й и тя набързо се поправи: — Шериам Седай, исках да кажа. Простете, Шериам Седай.
— Не забравяй, че все още не си Айез Седай, дете. — Въпреки стоманената твърдост на гласа й, лека усмивка докосна устните на Шериам и моментално изчезна. — И аз не знам какво стана. Освен че се опасявам, че за малко щеше да загинеш.
— Никой не знае какво става с онези, които не се завръщат от тер-ангреала — намеси се присъединилата се към тях Аланна. Зелената сестра бе прочута с буйния си нрав и чувството за хумор, и с това, че можеше да прескача от едното на другото, преди да успееш да мигнеш, но този път в погледа, с който измери Егвийн, пролича нерешителност. — Дете, трябваше да спра всичко при първата възможност, още когато забелязах това… екнене. Но то се върна. Върна се, усилено хилядократно. Десет хиляди пъти по-силно. Тер-ангреалът сякаш се мъчеше да запуши притока от сайдар — или да се саморазтопи на пода. Имаш извинението ми, въпреки че думите нищо не променят. Не и след това, което те сполетя. Наистина го мисля, а според Първата клетва знаеш, че това е истина. За да покажа чувствата си, ще помоля Майката да ми позволи да споделя наказанието ти в кухните. И, да, посещението ти при Шериам също. Ако го бях направила както трябва, животът ти нямаше да е в опасност. Ще изкупя провала си.
Шериам се изсмя възмутено.
— Тя никога не ще позволи такова нещо, Аланна! Сестра в кухните, още по-малко… Това е нечувано! Невъзможно е! Ти си направила каквото си смятала за добре. Вината не е твоя.
— Вината не е ваша, Аланна Седай — каза Егвийн. „Защо Аланна прави това? Освен може би за да ме убеди, че наистина няма нищо общо с онова, което се е объркало. А може би и за да ме държи под око.“ Тъкмо представата за една горда Айез Седай, напъхана до лакти в мазните гърнета три пъти на ден, само за да следи някого, я увери, че оставя въображението си да се развинти. Но също така беше немислимо Аланна да направи това, което казваше, че иска. Във всеки случай Зелената сестра не бе имала никаква възможност да прочете списъците, докато бе поддържала тер-ангреала. „Но ако Нинив е права, на нея не й е било нужно да прочете онези имена, за да иска да ме убие, ако е от Черната Аджа… Престани!“ — Наистина не е по ваша вина.
— Ако го бях направила както трябва — настоя Аланна, — нямаше да се случи. Единственият път, когато съм виждала нещо подобно, беше веднъж преди години, когато се опитахме да използваме един тер-ангреал в същата стая с още един, който изглеждаше свързан с първия. Двата се разтопиха и всяка сестра на сто крачки околовръст получи такова главоболие за една седмица, че не можеше и една искрица да прелее. Какво ти стана, дете?
Егвийн стисна кесийката, докато странно закривеният каменен пръстен не се впечата в дланта й през дебелата тъкан. Топъл ли беше? „Светлина небесна, сама съм го направила!“
— Нищо, Аланна Седай. Айез Седай, вие не сте направили нищо погрешно. Нямате никаква причина да желаете да споделите наказанието ми. Изобщо. Никаква.
— Малко дръзко — отбеляза Шериам, — но вярно. — Аланна само поклати глава.
— Айез Седай — рече замислено Егвийн, — какво означава да си Зелена Аджа?
Очите на Шериам се разшириха развеселени, а Аланна открито се засмя.
— Едва получила пръстена на ръката си — каза Зелената сестра — и вече се мъчи да реши коя Аджа да избере! Първо, трябва да обичаш мъжете. Нямам предвид да си влюбена, а просто да ги обичаш. Не като Сините, на които мъжете просто им допадат, доколкото са им полезни, за да изпълнят мисията си, и доколкото не им се пречкат на пътя. И определено не като Червените, които ги презират до един, сякаш всички мъже, вкупом, са виновни за Разрушението. — Алвиарин, Бялата сестра, която бе дошла с Амирлин и сега стоеше до тях, ги изгледа хладно и им обърна гръб. — Не и като Белите — добави със смях Аланна, — които в целия си живот не оставят никакво място за страсти.