Егвийн си тръгна. Главата й се въртеше. „Дали изобщо има някоя, на която мога да се доверя? Амирлин? Тя ни отпрати да търсим тринадесет от Черната Аджа, а забрави да ни предупреди, че тринадесетте е точното число, необходимо да преобърне една жена, можеща да прелива, в Сянката въпреки волята й. На кого мога да се доверя?“
Не искаше да остава сама, не можеше да издържи дори мисълта за това, така че забърза към отделенията на Посветените — още утре и тя щеше да се премести в тях — при Нинив. На нея можеше да довери всичко. На нея и на Елейн.
Нинив седеше в едно кресло, а Елейн бе заровила глава в скута й. Раменете й се тресяха и тя плачеше с онова тихо хлипане, което идва след като не са ти останали повече сили за дълбоки ридания, но чувството все още те пари. Влага блестеше и по бузите на Нинив. Великата змия, проблясваща на ръката й, която галеше косата на Елейн, бе като двойничка на пръстена на ръката на Елейн, вкопчена в полата на Нинив.
Елейн вдигна зачервеното си и подуто от плач лице и забеляза Егвийн.
— Не е възможно да е толкова ужасно, Егвийн! Не е възможно.
Проблемът с тер-ангреал, страхът на Егвийн, че някоя Айез Седай може да е прочела документите, които й беше дала Верин, подозренията й към всяка жена в залата, всички тези неща бяха ужасни, но по един груб, безцеремонен начин те бяха затиснали онова, което я беше сполетяло вътре в тер-ангреала. Те бяха дошли отвън, а другото — другото беше вътре в нея. Думите на Елейн издърпаха тази запушалка и онова, което бе вътре в Егвийн, бликна, и сякаш таванът се срина. Ранд неин мъж и бебето й Джоя. Ранд притиснат и молещ тя да го убие. Ранд, окован, за да го опитомят. И преди да се усети, тя падна на колене до Елейн и всичките сълзи, които трябваше да се появят по-рано, бликнаха като буен поток.
— Не можах да му помогна, Нинив — захлипа тя. — Просто го оставих.
Нинив се сепна потресена, но след това прегърна и Егвийн и кротко залюля и двете.
— Тихо сега, тихо — зашепна тя. — Ще мине. Лека-полека, но ще мине, поне мъничко. Един ден ще ги принудим да си платят. Тихо сега.
Глава 24
Търсене и находки
Слънчевата светлина, прозираща през резбованите кепенци, събуди Мат. За малко остана да се поизлежава. Навъси се. Не можеше да измисли никакъв план как да се измъкне от Тар Валон, но не смяташе да се предава. Твърде много спомени все още лежаха потънали в мъгла, но той изобщо не смяташе да се предава.
В стаята влязоха две забързани прислужнички — носеха топла вода и блюдо, отрупано с ядене — и през смях му заговориха колко много по-добре изглеждал вече и как скоро щял да може да стане на крака, стига да изпълнява това, което му казали Айез Седай. Той им отвърна учтиво, за да не ги дразни. „Нека си мислят, че ще слушам.“ Стомахът му изръмжа при миризмата на храната.
Щом излязоха, той отметна одеялото и скочи от леглото, спирайки се само за да натъпче резен шунка в устата си, преди да сипе вода, за да се измие и обръсне. Зяпна в огледалото над умивалника и спря. Наистина изглеждаше по-добре.
Бузите му все още бяха хлътнали, но не толкова колкото преди. Тъмните кръгове под очите му бяха изчезнали, а самите му очи не изглеждаха така потънали дълбоко в черепа. Като че всяка хапка, която бе изял предната вечер, бе прибавила плът върху костите му. Дори се чувстваше по-силен.
— При тази скорост — измърмори той — ще изчезна преди да са разбрали. — Но сам се изненада, когато, вече обръснат и умит, седна до масата и за секунда омаха всичката шунка, ряпата и крушите на подноса.
Не се и съмняваше, че очакват пак веднага да си легне, но вместо това той се облече. След като напъха краката си в ботушите, погледна вързопа с резервните си дрехи и реши да ги остави. „Първо трябва да разбера какво ще правя. А ако се наложи да ги зарежа…“ Напипа чашките със зарове в кесията си. С тяхна помощ можеше да си купи всичките дрехи, които можеха да му потрябват.
Отвори вратата и надникна навън. Други врати, сковани от бледозлатисто дърво, се бяха опънали по стените на коридора, с цветни пана между тях, а облицованият с плочки под бе покрит с дълга синя пътека. Но нямаше жива душа. Никакви пазачи. Той преметна наметалото си през рамо и забърза да намери изхода.