Като му споменаха за Рога, Мат подскочи, но успя да овладее гласа си.
— Болен бях. — Сега и други гвардейци се бяха загледали в него. „Светлинка мила, сега вече всички знаят, че не ми е разрешено да напускам града.“ Той се насили да се засмее. — Сестрите ме Изцериха. — Неколцина от гвардейците го изгледаха навъсено. Сигурно смятаха, че мъжете трябва да проявяват по-голямо уважение, а не да наричат Айез Седай „сестри“. — Предполагам, че Айез Седай не искат да напусна, преди да съм си възвърнал силите. — Надяваше се да убеди мъжете — всички, — че е само това. „Просто човек, когото са Изцерили. Нищо повече. Няма защо да се тревожите.“
Иллианецът кимна.
— Вярно, по лицето ти се вижда, че си болен. Може пък и затова да е. Ама не бях чувал за толкоз усилия да се задържи един човек в града само щото е болен.
— Това е причината — отвърна Мат убедено. Те не сваляха погледи от него. — Ами, такова, аз трябва да тръгвам. Казаха, че трябва да се разхождам. Дълги разходки да правя. Да си върна силите, нали разбираш.
Усети как очите им го проследиха и се навъси. Искаше само да разбере доколко е разпространено описанието му. Ако го знаеха само командирите на стражата по мостовете, щеше някак да се промуши. От рождение си беше добър в промъкването на разни места, без да го видят. И да се измъква. Този талант човек го развива, когато майка му непрекъснато го подозира, че гледа да се измъкне, за да направи някоя беля, и когато си има четири сестри, които непрекъснато го клеветят. „А сега съм сигурен, че поне половин казарма, пълна с гвардейци, ще ме познае. Кръв и пепел проклета!“
По-голямата част от терена около Кулата беше заета от градини, обрасли с ясен, клен и бряст, и той скоро се озова не една виеща се, покрита с дребен чакъл пътека. Човек можеше да си помисли, че води през селска местност, ако сред върхарите на дърветата не се мяркаха градските кули. Или бялото туловище на самата Кула, вече зад гърба му — потискаше го, сякаш я бе понесъл на раменете си. Ако изобщо имаше пътища извън кулата, които не се пазеха, то, изглежда, тъкмо това беше мястото, където щеше да ги намери. Стига да ги имаше.
Отпред на пътеката се появи момиче в бяла рокля. Новачка. Крачеше съсредоточено право към него и потънала в собствените си мисли, не го забелязваше. Когато го приближи достатъчно, за да различи големите й тъмни очи и плитките й, той изведнъж се ухили. Веднага позна това момиче — споменът изплува от дълбините на съзнанието му — въпреки че изобщо не бе очаквал да я види тук. Не беше очаквал изобщо да я срещне повече. Ухили се. „Веднъж лош късмет, веднъж добър, и стават наравно.“ Доколкото си спомняше, тя обичаше да се зазяпва по момчетата.
— Елз — извика й той. — Елз Гринуел. Помниш ме, нали? Мат Каутон. С един приятел бяхме на гости в бащината ти ферма. Помниш ли? Ами ти да не си решила да ставаш Айез Седай?
Тя се закова на място и го зяпна, после попита хладно:
— Ти защо си излязъл навън?
— Значи и ти знаеш, така ли? — Пристъпи към нея, но тя се дръпна и той спря. — Не е заразно. Мен ме Изцериха, Елз. — Големите й очи му се сториха по-вещи, отколкото преди, и изобщо не бяха така топли, но той предположи, че е от ученето за Айез Седай. — Какво има, Елз? Защо ме гледаш така, сякаш не ме познаваш?
— Познавам те — отвърна тя. Поведението й също не беше като преди време. Помисли си, че тя спокойно може да дава уроци на Елейн по надменност. — Аз… имам си работа. Пусни ме да мина.
Лицето му се сгърчи. Пътеката беше достатъчно широка, за да минат покрай него шест като нея, без да се сбутат.
— Казах ти, не е заразно.
— Пусни ме да мина!
Той изсумтя под нос и се дръпна в края на чакъла. Тя мина от другата страна, пазейки се да не я приближи. След като го подмина, ускори крачка, озъртайки се през рамо, докато не се скри зад близкия завой.
„Искаше да се увери, че не я гоня — помисли си той кисело. — Най-напред гвардейците, а сега и Елз. Днес нямам късмет.“
Отново закрачи напред, докато не чу трополене някъде встрани и пред себе си, като от дузина тояги, които се блъскаха една в друга. Обзет от любопитство, той сви натам през дърветата.
Малка пътечка го изведе на една гола поляна със здраво утъпкана земя, широка поне петдесет разкрача и два пъти по-дълга. На интервали около нея под дърветата се виждаха дървени стойки за бойни тояги с железни върхове и учебни мечове, направени от хлабаво вързани с лико дървени пръчки, както и няколко истински меча, секири и копия.