Пръснати по двойки по голата поляна, мъже, повечето голи до кръста, налитаха един срещу друг с учебни мечове. Някои се движеха толкова плавно, че сякаш танцуваха един с друг, преминавайки от една стойка на друга, и си нанасяха удари и противоудари, без да спират да се движат. Освен умението им, нищо не ги отличаваше особено, но Мат беше сигурен, че наблюдава Стражници.
Онези, чиито движения не бяха толкова плавни, бяха по-млади, и всяка двойка се наблюдаваше зорко от по-възрастни мъже, които, макар да стояха на едно място, излъчваха заплашителна грациозност. „Стражници и ученици“ — реши Мат.
Оказа се, че той не е единственият зрител. На десетина крачки от него половин дузина жени с лишени от възраст лица на Айез Седай и още толкова облечени в поръбените с цветни ивици бели рокли на Посветените стояха и наблюдаваха една от двойките ученици — голи до кръста и мазни от пот, те се сражаваха под ръководството на един Стражник, който сякаш беше изсечен от скала. Стражникът държеше в едната си ръка дългоствола лула, от която се виеше струйка дим, и насочваше с нея учениците.
Мат седна с кръстосани крака под близкия ясен, изрови от земята три камъчета и започна разсеяно да си ги подхвърля. Не че се чувстваше точно изморен, но му беше добре да седи. И да имаше някакъв изход от района на Кулата, щеше да почака, докато си почине малко.
Минаха почти пет минути, докато разбере какво гледат Айез Седни и Посветените. Единият от учениците на набития като камък Стражник беше висок, строен младеж с движения като на котка. „И красив почти като момиче“ — помисли си Мат насмешливо. Всички жени гледаха красавеца с блеснали очи, дори Айез Седай.
Високият младеж се оправяше с учебния меч почти толкова ловко, колкото Стражниците, и от време на време си спечелваше гробовен одобрителен коментар от учителя си. Не че противникът му, младеж по-скоро на годините на Мат, с червеникаво-златиста коса, беше неопитен. Съвсем не, доколкото можеше да прецени Мат, макар никога да не беше твърдял, че разбира нещо от мечове. Златокосият мъж посрещаше всяка мълниеносна атака, отклоняваше я преди снопът пръчки да го удари и дори успяваше от време на време сам да нанесе удар. Но красавецът контрираше напалите му и отново политаше напред за по-малко от едно тупване на сърцето.
Мат прехвърли камъчетата в едната си шепа, но не спря да ги подхвърля. Не би посмял да се противопостави на когото и да било от двамата. Във всеки случай не и с меч.
— Почивка! — Гласът на Стражника прозвуча като изтъркулени от ведро камъни. Дишайки тежко, двамата младежи пуснаха тренировъчните си мечове на земята. Косите им бяха мазни от пот. — Можете да отдъхнете, докато си изпуша лулата. Но почивайте бързо — ей сега ще изгасне.
Едва сега, когато спряха танца си. Мат успя да огледа младежа с червеникаво-златистата коса и пусна камъчетата. „Огън да ме гори, залагам цялата си кесия, че това е братът на Елейн. А ако другият не е Галад, ще си изям ботушите.“ По време на пътуването от Томанска глава поне половината от приказките на Елейн като че ли се отнасяха за добродетелите на Гавин и пороците на Галад. О, Гавин също си имал някои недостатъци, но те били малки; за Мат те звучаха като неща, които никой освен собствената ти сестра не би нарекъл недостатък. Колкото за Галад, притиснеше ли човек Елейн, тя го описваше така, както всяка майка би искала да изглежда синът й. Мат не смяташе, че би искал да бъде в компанията на Галад. Егвийн се изчервяваше всеки път, когато се споменеше за Галад, макар да си въобразяваше, че никой не я забелязва.
Вълна сякаш премина през гледащите жени, когато Гавин и Галад се спряха, и те сякаш бяха на ръба да се затичат към тях като една. Но Гавин забеляза Мат, каза тихо нещо на Галад и двамата минаха покрай жените. Айез Седай и Посветените се извърнаха да ги проследят с поглед. Когато двойката се приближи, Мат се изправи.
— Ти си Мат Каутон, нали? — каза ухилен Гавин. — Веднага те познах по описанието на Егвийн. Както и на Елейн. Разбрах, че си бил болен. Сега по-добре ли си?
— Нищо ми няма — отвърна Мат. Зачуди се дали не трябваше да се обърна към Гавин с „милорд“ или нещо подобно. Но беше отказал да нарича Елейн „милейди“ — не че тя всъщност беше настоявала за това — и не виждаше защо трябва да удостоява сега брат й със същата чест.
— Да не си дошъл на тренировъчната площадка да поизучиш малко меча? — попита Галад.