— Джеаром, Гайдин!
— Да! — изрева Хаммар, обръщайки се, за да се увери, че всички го чуват. — През живота си, Джеаром се е сражавал десет хиляди пъти, в битки и в двубои. Бил е надвит само веднъж. От един селянин с кривак! Запомнете това. Запомнете това, което току-що видяхте. — Той сведе очи към Галад и сниши гласа си. — Ако не можеш да се изправиш веднага, момко, свършено е. — Вдигна ръка и Айез Седай и Посветените се втурнаха да обкръжат Галад.
Мат отпусна тоягата и седна, никоя Айез Седай дори не погледна към него. Само една Посветена, закръглено момиче, което той може би би харесал за един танц, ако нямаше да става Айез Седай. Тя обаче го изгледа навъсено, изсумтя и също тръгна да види какво правят Айез Седай около Галад.
Мат с облекчение забеляза, че Гавин се е изправил, и стана, когато той се приближи до него. „Не трябва да им давам да разберат. Никога няма да се измъкна, ако решат да ми прислужват от изгрев до изгрев.“ По златистата коса на Гавин беше засъхнала кръв, но не се виждаше нито рана, нито оток.
Той постави два сребърника в шепата на Мат и каза сухо:
— Следващия път трябва да съм по-умен. — Забеляза погледа на Мат и се опипа по слепоочието. — О, Изцериха го. Но не беше кой знае какво. Елейн веднъж ме удари по-силно. Ама ти наистина си добър.
— Не толкова, колкото баща ми. Той винаги печелеше в боя с тояги на Бел Тин, само веднъж-дваж го победи бащата на Ранд. — Заинтересованият поглед се върна в очите на Гавин и Мат съжали, че изобщо спомена за Трам ал-Тор. Айез Седай и Посветените продължаваха да се суетят около Галад. — Аз… май съм го ударил лошо. Не исках да се стига дотам.
Гавин погледна нататък — не се виждаше нищо освен два кръга женски гърбове: белите рокли на Посветените, които надничаха над раменете на струпалите се Айез Седай, оформяха външния — и се разсмя.
— Не си го убил — чух го да стене. Сигурно вече се е изправил, но те не искат да го изпуснат, след като им е паднал в ръчичките. О, Светлина, ами че четири от тях са от Зелената Аджа! — Мат го погледна объркано — „Зелена Аджа? Какво общо има всичко това със станалото?“ — а Гавин поклати глава. — Няма значение. Бъди спокоен. В най-лошия случай Галад ще се окаже Стражник на някоя Зелена Аджа преди мозъкът му да се е избистрил. — Той се засмя. — Не, чак това не биха направили. Но бих заложил двата си сребърника, дето са в ръката ти, че някои от тях биха искали да го направят.
— Това вече не са твои сребърници — каза Мат, пъхайки ги в джоба си — а мои. — Обясненията не му говореха нищо. Освен че Галад е добре. Всичко, което знаеше за отношенията между Стражник и Айез Седай, бяха късчета спомени за Лан и Моарейн, а в предположенията на Гавин нямаше нищо такова. — Смяташ ли, че ще имат нещо против, ако отида да си взема облога от него?
— Най-вероятно ще имат — отвърна му сухо Хаммар, който се беше присъединил към тях. — В момента ти не си никак популярен сред точно тези Айез Седай. — Той изсумтя. — Човек би си помислил, че дори Зелените Айез Седай ще се държат по-свястно, а не като момиченца, току-що пуснали се от полите на майките си. Той не е чак толкова голям красавец.
— Не е — съгласи се Мат.
Гавин им се ухили, а Хаммар го изгледа сърдито.
— Вземи — рече Стражникът и пъхна още два сребърника в шепата на Мат. — Ще си ги прибера от Галад по-късно. Ти откъде си, момко?
— От Манедерен. — Мат замръзна, щом се усети за изплъзналата се от устата му дума. — Исках да кажа, от Две реки. Слушал съм какви ли не разкази. — Двамата го гледаха безмълвно. — Аз… мисля да се прибера да потърся нещо за ядене. — Още не бе ударил Сутрешният гонг, но и двамата кимнаха, сякаш го приеха за съвсем логично.
Задържа тоягата — никой не му каза да я остави — и закрачи бавно, докато дърветата не скриха тренировъчната площадка зад гърба му. А когато я скриха, се подпря на тоягата, сякаш тя бе единственото нещо, което можеше да го задържи прав. И наистина беше така.
Помисли си, че ако разтвори палтото си, ще види дупка на мястото на стомаха си, дупка, която се разраства, поглъщайки останалата част от него. Но за глада почти не се сещаше. Продължаваше да чува гласове в главата си. „Ти говориш на Древния език, момко? Манедерен.“ Това го накара да потръпне. „Светлината да ми е на помощ, продължавам да затъвам все по-надълбоко. Трябва да се измъкна оттук. Но как?“ И той закрета обратно към Кулата, присвит като стар, много стар човек. „Как?“