Елейн също кимна.
Сега, след като бе получила съгласието им, Егвийн усети гадене в стомаха. „Убедих ги. Защо толкова ми се иска да ме бяха разубеждавали повече?“ И изведнъж забеляза на прага една жена. Жена в бяла дреха на новачка, с коса, сплетена на дълги плитки.
— Никога ли не са те учили да чукаш на вратата, Елз? — каза Нинив.
Егвийн скри каменния пръстен в шепата си. Имаше твърде странното усещане, че Елз е зяпнала точно в него.
— Нося ви съобщение — рече спокойно Елз. Очите й огледаха масата и разхвърляните по нея хартии, после трите жени. — Съобщение от Амирлин.
Егвийн, Нинив и Елейн се спогледаха удивени.
— Е, и какво е то? — подкани я Нинив.
Елз повдигна насмешливо вежди.
— Вещите, оставени от Лиандрин и другите, са били прибрани в третия склад, вдясно от главното стълбище, във второто мазе под библиотеката. — Тя отново хвърли поглед към листовете на масата и излезе, без нито да бърза, нито да се мотае.
Егвийн усети, че дъхът й е секнал. „Нас ни е страх да се доверим на когото и да било, а Амирлин от всички жени е избрала да се довери точно на Елз Гринуел!“
— На тази глупачка не можеш да се довериш, че няма да се раздрънка пред първия срещнат! — Нинив тръгна към вратата.
Егвийн хвана полите на роклята си и профуча край нея на бегом, но мерна само едно бяло петно, изчезващо надолу по най-близката рампа. Затича се след него. „Тя сигурно също тича, иначе нямаше да е стигнала толкова далече. Но защо бяга?“ Бялото петно вече се скриваше надолу по друга рампа. Егвийн го последва.
Жената в основата на рампата спря и се обърна към нея, и Егвийн замръзна объркана. Която и да беше тази жена, със сигурност не беше Елз. Цялата бе в сребро и бяла коприна и от нея се излъчваше нещо, което Егвийн не можеше да определи. Беше висока и много красива, а погледът в черните й очи накара Егвийн да се почувства малка, мършава и мърлява. „А сигурно може и да прелива много повече Сила от мен. О, Светлина, тя сигурно е по-умна от трите ни взети заедно. Не е честно една жена да…“ Тя изведнъж осъзна в каква посока са тръгнали мислите й и се изчерви. Никога не беше се чувствала… по-дребна… от друга жена и не смяташе да го допусне и сега.
— Смела си — каза жената. — Смела си, след като тичаш сама тук, където бяха извършени толкова много убийства. — Сякаш изпитваше доволство.
Егвийн изправи рамене и припряно оправи роклята си. Надяваше се, че жената няма да го забележи, но знаеше че вече го е забелязала. Съжали, че жената я бе видяла да тича като малко момиченце. „Престани!“
— Извинете, но търся една новачка, която мина оттук, струва ми се. Има големи тъмни очи и тъмна коса на плитки. Малко е пълничка, но симпатична. Да сте я видели накъде отиде?
Високата жена я изгледа отгоре до долу с лека насмешка. Егвийн не беше сигурна, но й се стори, че за миг погледът на жената се спря на юмрука й, в който продължаваше да стиска тер-ангреала.
— Не мисля, че ще можеш да я настигнеш. Видях я и тя тичаше доста бързо. Сигурно вече е доста далече оттук.
— Айез Седай… — понечи да попита Егвийн, но в черните очи на жената проблесна гняв и тя спря.
— Вече си загубих достатъчно време с теб — каза рязко непознатата. — Имам много по-важна работа. Остави ме. — И посочи нагоре по рампата, по която беше изтичала Егвийн.
Тонът й беше така заповеден, че Егвийн се обърна и изкачи три стъпала нагоре преди да осъзнае какво прави. После спря и се извърна наежена. „Айез Седай или не, аз…“
Галерията беше празна.
Намръщена, Егвийн пропусна най-близките врати — никой не живееше в тези стаи, освен вероятно мишки — и се затича надолу по рампата, зави и погледна надолу. Надникна дори през перилото към малката градина на Посветените и огледа другите галерии, по-нагоре, както и под себе си. Забеляза две Посветени — едната Фаолайн, а другата познаваше по външност, но не и по име. Но от жената в сребро и бяло нямаше и следа.
Глава 26
Зад една ключалка
Клатейки глава, Егвийн се върна при вратите, които беше пропуснала. „Скрила се е някъде.“ В първото помещение имаше някакви стари мебели, покрити с прашни дрипи, и въздухът бе застоял, като че тази врата не беше отваряна от дълго време. Тя се намръщи; по праха на пода имаше стъпки, но от мишки. Никакви други. Още две врати, които отвори припряно, не разкриха нищо. Това не я изненада. В галериите на Посветените празните стаи бяха много повече от заетите.