Когато затвори третата врата, видя, че Нинив и Елейн слизат по рампата, без много да бързат.
— Крие ли се? — попита Нинив. — Зад тази врата?
— Изтървах я. — Егвийн отново огледа виещата се галерия. „Ама къде се дяна?“ Нямаше предвид Елз.
— Ако можех да допусна, че Елз ще те надбяга — каза с усмивка Елейн, — щях и аз да я подгоня, но тя винаги ми се е струвала твърде дебела за бягане. — Усмивката й обаче беше угрижена.
— Ще я подирим по-късно — каза Нинив. — И ще се погрижим да си държи езика зад зъбите. Как е могла Амирлин да се довери на това момиче?
— Смятах, че вече съм я хванала — каза бавно Егвийн, — но се оказа друга. Нинив, обърнах гръб само за миг и тя изчезна. Не Елз — нея изобщо не я видях повече! — а жената, която отначало взех за Елз. Тя просто… изчезна и не знам къде.
Дъхът на Елейн секна.
— Някоя от Бездушните? — Огледа се припряно, но галерията беше все така пуста, с изключение на тях трите.
— Не — отвърна уверено Егвийн. — Тя… — „Какво, да им кажа, че ме накара да се чувствам като шестгодишна хлапачка със скъсана рокля и сополив нос? Ха!“ — Тази не беше Сива, Беше висока и поразително красива, с черни очи и черна коса. Човек би я забелязал и сред хиляда души. — Никога досега не съм я виждала, но мисля, че е Айез Седай. Би трябвало.
Нинив изчака, сякаш очакваше да чуе още нещо, след което нетърпеливо каза:
— Ако я видиш пак, покажи ми я. Ако смяташ, че има причина. Нямаме време да стърчим тук и да си бъбрим. Смятам да проверим какво има в онзи склад преди Елз да има време да го каже на някоя неподходяща личност. Може би просто са проявили немарливост. Да не им даваме възможност да се поправят, ако е така.
Егвийн се сети, че продължава да стиска каменния пръстен — тер-ангреала на Корианин Недеал — в шепата си. Неохотно го пъхна в кесийката си и стегна връзката. „Дано да не се налага да спя с това проклето… Но нали тъкмо това се канех да правя?“
Но това беше чак за през нощта и нямаше защо да се тревожи отсега. Докато вървяха през Кулата, продължаваше да се оглежда за жената в сребро и бяла коприна. Не беше сигурна защо, но изпита облекчение, че не я вижда и че нито една от жените, които срещнаха, няма и смътна прилика с нея. Колкото повече си мислеше за тази жена, толкова повече усещаше, че има нещо… нещо не наред, свързано с нея. „Светлина, започват да ми се привиждат Черни Аджи и под леглото ми. Само дето наистина може да има някоя под леглото ми.“
Библиотеката се намираше близо до масивната основа на Бялата кула. Белезникавият й мрамор беше обилно нашарен със синкави жилки и напомняше на огромни разбиващи се вълни, замръзнали в най-високата си точка. Вълните се извисяваха, големи като палат, под утринния светлик и Егвийн знаеше, че със сигурност вътре има помещения колкото в палат и че всички тези помещения — като онези в странните коридори, където се намираха покоите на Верин — са запълнени с рафтове, а пък рафтовете са запълнени с книги, ръкописи, хартии, свитъци, карти и рисунки, събирани от всички държави вече три хиляди години. Дори и в най-големите библиотеки на Тийр и Кайриен нямаше толкова.
Библиотекарките — все Кафяви сестри — пазеха бдително рафтовете, както и вратите към тях, за да са сигурни, че нито къс хартия няма да излезе навън, без те да знаят кой го е взел и защо. Но Нинив не поведе Егвийн и Елейн към някой от пазените входове.
Около основите на библиотеката, на самата земя, лежаха други врати, малки и по-големи, скрити в сянката на орехови дървета. Работници понякога трябваше да получат достъп до складовете долу, а библиотекарките никак не одобряваха потните мъже, минаващи през техните потайнини. Нинив дръпна една от тях, не по-голяма от входната врата на селска къща, и даде знак на другите две девойки да я последват по стръмното стълбище, спускащо се надолу в непрогледен мрак. Когато я затвори, изчезна всякакъв светлик.
Егвийн се разтвори за сайдар — стана така неусетно, че тя едва осъзна какво прави — и преля струйка от Силата, която протече през нея. За миг самото усещане за потока, вливащ се в нея, заплаши да потуши всичките й сетива. Във въздуха над дланта й се появи топчица синкавобяла светлина. Тя вдиша дълбоко и си напомни защо крачи така вдървено: това беше връзката й с останалата част от света. Възвърна се докосването на лена до кожата й, на вълнените чорапи и на роклята. С тръпка на съжаление потисна порива да притегли повече, да остави сайдар да я погълне.