— Зелена Аджа — каза златокосата млада жена може би за двайсети път от обед насам. — Аз също мога да си избера Зелената Аджа, Егвийн. Тогава ще мога да си имам трима-четирима Стражници и може би да се омъжа за един от тях. Кой може да бъде по-добър принц-консорт на Андор от един Стражник? Освен ако не е… — Гласчето й затихна и тя се изчерви.
Егвийн усети прилив на ревност, от която си мислеше, че отдавна се е отървала, ревност, примесена със съчувствие. „О, Светлина, как може да съм ревнива, след като самата аз не мога да погледна Галад, без да ме обземе трепет и да ми се стори, че се разтапям в същото време? Ранд беше мой, но вече не е. Бих искала да ти го отстъпя. Елейн, но ми се струва, че вече не е и за двете ни. Сигурно няма нищо лошо в това щерката-наследница да се омъжи за простосмъртен поданик, още повече щом е андорец, но не и да се омъжи за Преродения Дракон.“ Тя остави чорапите си да паднат на пода, казвайки си, че има по-важни неща, за които да се тревожи, от някакъв си порядък.
— Готова съм, Нинив.
Нинив й подаде кесийката заедно с дълга кожена връв.
— Може би ще подейства за повече от една едновременно. Бих могла… да дойда с теб може би.
Егвийн изсипа каменния пръстен, провря връвта през него и после я завърза на врата си. Жилките и точиците синьо, кафяво и червено изглеждаха още по-живи на фона на бялата й риза.
— И да оставим Елейн да пази сама и двете ни? След като Черната Аджа може би знае за нас?
— Мога да се справя — отвърна уверено Елейн. — Или пък аз да дойда с теб, а Нинив да остане да пази. Тя е най-силната от нас, когато се ядоса, и ако има нужда от пазачка, можеш да си сигурна, че тя е най-подходящата.
Егвийн поклати глава.
— Ами ако не подейства за двете? Ако изобщо не подейства, щом се опитаме да го използваме и двете? Няма и да го разберем, преди да се събудим, и така ще изгубим цяла нощ. Не можем да си позволим да загубим и една нощ, ако искаме да наваксаме изоставането. Вече сме доста назад. — Основанията й бяха сериозни и тя беше убедена в тях, но имаше и още едно, по-близко на сърцето й. — Освен това бих искала и двете да ме пазите, в случай че…
Не й се искаше да го изрече. В случай че някой влезеше, докато тя спи. Сиви. Черната Аджа. Каквото и да е от онези неща, които бяха превърнали Бялата кула от сигурно място в тъмен лес, осеян с вълчи ями и примки. Нещо, което би се опитало да нахълта, докато тя лежи безпомощна. Лицата им показваха разбиране.
Егвийн се изтегна на леглото и пъхна пълната с гъши пух възглавница под главата си, а Елейн премести по един стол от двете страни на леглото. Нинив загаси свещите една по една и после, в тъмното, приседна на един от столовете. Елейн зае другия.
Егвийн затвори очи и се опита да мисли за приспиващи неща, но не можеше да се отърве от мисълта за пръстена, лежащ между гърдите й. Осъзнаваше присъствието му много по-силно от горчивината и болката, която изпитваше всеки път, когато напуснеше кабинета на Шериам. Пръстенът сега като че ли тежеше като тухла и всякакви мисли за дома, за кротки вирчета из Водния лес, се разпадаха, щом се сетеше за него. И за Тел-айеран-риод. Невидимия свят. Светът на сънищата. Чакащ я отвъд границата на съня.
Нинив затананика тихо. Егвийн разпозна една безименна песничка без думи, с която майка й я приспиваше като малка. Когато лежеше в леглото си, в детската си стаичка, с пухкава възглавничка под главата, завита с топлите одеяла, и смесения аромат на розово масло и печен хляб, лъхащ от майка й, и… „Ранд, добре ли си? Перин? Коя беше тя?“ Сънят дойде.
Стоеше сред ниски хълмчета, обрасли с полски цветя и осеяни с малки горички разлистени дръвчета. Пеперуди прехвърчаха над цветята, крилцата им проблясваха в жълто, синьо и зелено, а някъде наблизо пееха чучулиги. Пухкави бели облаци се рееха в мекосиньото небе и лекият повей крепеше деликатното равновесие между хладина и топлина, доловимо само в няколко по-особени дни на пролетта. Денят беше твърде съвършен, за да е нещо друго освен сън.
Тя погледна дрехата си и се засмя зарадвана. Коприна с любимия й оттенък на небесносиньо, прошарено с бяло по полата — намръщи се за миг и бялото стана зелено — и обшита с малки перли по ръкавите и пазвата. Протегна едното си стъпало, колкото да погледне носа на кадифената си пантофка. Единствената несъответна на облеклото й нотка беше странно усуканият пръстен от многоцветен камък, висящ на шията й.