Тя стисна пръстена в шепа и ахна. Беше лек като перце. Беше сигурна, че ако го подхвърли, ще се понесе из въздуха като семе на глухарче. Странно, но повече не се боеше от него. Само го пъхна в пазвата на роклята си, за да не й пречи.
— Значи това е Тел-айеран-риод на Верин — промълви тя. — Светът на сънищата на Корианин Недеал. Не ми изглежда никак опасен. — Но Верин й беше казала, че е. Черна Аджа или не, Егвийн не виждаше как една Айез Седай би могла да я излъже направо. „Може да е сбъркала.“ Но не вярваше Верин да е сгрешила.
Само за да провери дали би могла, тя се разтвори за Единствената сила. Сайдар я изпълни. Имаше го, дори и тук. Тя привлече потока лекичко, нежно, пренасочи го по посока на лекия повей и пеперудите се завъртяха в пърхащи цветни спирали, в сплетени едни в други кръгове.
Пусна го рязко. Пеперудите се укротиха, незабелязали краткото си преживяване. Мърдраалите и други твари на Сянката можеха да забележат преливането. Огледа се, но не можеше да си представи подобни същества да се появят на такова място. Но само защото не можеше да си го представи не означаваше, че ги няма. А и Черната Аджа притежаваха всички онези тер-ангреали, проучени от Корианин Недеал. Всичко това болезнено й напомни за какво е тук.
— Поне знам, че мога да преливам — промърмори тя. — Ако стоя тук на едно място, нищо няма да разбера. Може би ако поогледам наоколо… — Направи една стъпка…
… и се озова в усоен, тъмен коридор на някакъв хан. Самата тя бе дъщеря на ханджия; беше сигурна, че е хан. Нямаше никакъв звук и всички врати по коридора бяха плътно затворени. И докато се чудеше какво ли има зад простата дървена врата пред нея, тя тихо се отвори.
Стаята се оказа гола, през отворените прозорци духаше студен вятър, разбъркващ стара пепел в огнището. На пода лежеше голямо куче, покрило очи с косматата си опашка, точно между вратата и една дебела колона от грубо изсечен черен камък, стърчаща по средата на помещението. Едър къдрокос младеж седеше облегнат на колоната, облечен само по долни дрехи, и главата му се полюшваше, като че ли спеше. Масивна черна верига обикаляше колоната и стягаше гърдите му и извитите му ръце. Спящ или не, но тежките му мускули се напъваха, за да държат здраво тази верига, за да се държи сам привързан към колоната.
— Перин? — промълви тя изумена и пристъпи навътре. — Перин, какво става с теб? Перин?
Кучето се изпъна и се изправи.
Не беше куче, а вълк, с козина на черни и сиви петна, присвил бърни и оголил блестящи зъби. Жълтите му очи я гледаха, сякаш бяха видели мишка. Мишка, която вълкът се канеше да изяде.
Егвийн бързо отстъпи в коридора.
— Перин! Събуди се! Тук има вълк! — Верин й беше казала, че каквото става тук, е истинско, и бе показала един белег, за да й докаже. Вълчите зъби й се сториха големи като ножове. — Перин, събуди се! Кажи му, че съм ти приятелка! — Тя прегърна сайдар. Вълкът пристъпи към нея.
Главата на Перин се вдигна; очите му сънено се отвориха. Две жълти очи я изгледаха. Вълкът настръхна.
— Скокливец! — извика Перин. — Не! Егвийн! Вратата се затръшна пред нея, обгърна я пълен мрак.
Не виждаше, но усети избилата на челото й пот. Не от жега. „Светлина небесна, къде съм? Не ми харесва това място. Искам да се събудя!“
Нещо изцвъртя в нозете й и тя подскочи. Щурец. Жабок изквака басово някъде из тъмницата и мигом му отвърна жабешки хор. Очите й постепенно привикнаха и смътно различиха някакви дървета. Облаци скриваха звездите, а луната се провиждаше като тресчица.
Вдясно сред дърветата се мяркаше друга светлинка, примигваща. Бивачен огън.
Разсъди за миг преди да тръгне натам. Само желанието да се събуди се бе оказало недостатъчно, за да я изведе от Тел-айеран-риод, а тя все още не беше се натъкнала на нещо полезно. А й не беше пострадала по никой начин. „Засега“ — помисли си и потръпна. Но нямаше никаква представа кой — или какво — е там, до лагерния огън. „Може да е мърдраал. Освен това не съм облечена за тичане през гората.“ Тъкмо последната мисъл я направи по-решителна и тя сама се похвали че разбира, когато се държи глупаво.
Пое си дълбоко дъх, вдигна полите на копринената си рокля и запристъпва. Може и да не беше така опитна като Нинив в горския лов, но поне й стигаше умът да внимава да не настъпи някоя суха клонка. Най-сетне надникна предпазливо иззад ствола на един стар дъб.
Единственото същество до огъня беше един висок младеж — седеше и се взираше в пламъците. Ранд. А пламъците не бяха от дърва. От нищо не бяха, доколкото можеше да види. Огънят танцуваше над голо парче земя.