Ранд вдигна глава и тя се изненада, като видя, че пуши лула — тънка струйка дим се виеше над чашката й. Изглеждаше уморен, смъртно уморен.
— Кой е там? — извика той силно. — Толкова сухи листа настъпи, че и мъртвец ще събудиш, така че по-добре се покажи.
Егвийн стисна устни, но пристъпи напред. „Не настъпих!“
— Аз съм, Ранд. Не бой се. Това е сън. Трябва да съм в сънищата ти.
Той скочи така внезапно, че тя се закова на място. Изглеждаше някак си по-голям, отколкото го помнеше. И някак опасен. Не „някак“, а може би направо опасен. Синьо-сивите му очи сякаш пламтяха като замръзнал огън.
— Мислиш, че не знам, че е сън? — изръмжа той презрително. — Знам, но това прави нещата не по-малко истински. — Той се загледа в мрака, сякаш търсеше някого. — Колко още ще се опитваш? — извика той на нощта. — Колко лица ще ми изпращаш? Майка ми, баща ми, сега и нея! Хубави момиченца не ще ме съблазнят с целувка, дори и да я познавам! Отричам те, Баща на лъжите! Отричам те!
— Ранд — промълви тя колебливо. — Аз съм Егвийн. Егвийн.
В ръката му изведнъж се появи меч, изникнал направо от нищото. Острието му бе изковано от единичен пламък, леко закривен и с впечатана в него чапла.
— Майка ми даде меденка — заговори той твърдо, — воняща на отрова. Баща ми носеше нож, за да го забие в ребрата ми. Тя… тя ми предложи целувки… и друго. — На лицето му изби пот; погледът му можеше да я изпепели. — Ти какво ми носиш?
— Ще ме изслушаш, Ранд ал-Тор, та ако ще да трябва да ти седна на гърба. — Тя привлече сайдар и насочи струите, за да накара въздуха да го задържи като в мрежа.
Мечът в ръцете му се развъртя и зарева като отворена пещ. Тя изпъшка и се олюля, сякаш я бе плеснало внезапно скъсало се въже.
Ранд се засмя.
— Уча се, нали разбираш. Когато подейства… — Направи гримаса и пристъпи към нея. — Мога да изтрая всеки лик, но не и този. Не и нейния лик, огън да те гори! — Мечът се понесе напред.
Егвийн побягна.
Не разбра какво направи, нито как, но отново се озова сред ниските хълмчета под слънчевото небе, с пеещите чучулиги и танцуващите пеперуди. Пое си дълбок, тръпнещ дъх.
„Научих… какво? Че Тъмния продължава да преследва Ранд? Това го знаех и отпреди. Че Тъмния иска да го убие? Това е по-различно. Освен ако вече не е полудял и не знае какво говори. Светлина, защо не мога да му помогна? О, Светлина, Ранд!“
Отново си пое дъх, за да се успокои.
— Единственият начин да му се помогне е да бъде опитомен — промърмори тя. — Или да стиснеш зъби и да го убиеш. — Стомахът й се сгърчи и се стегна на възел. „Никога няма да го направя! Никога!“
На близката къпина беше кацнала червеношийка и килнала главичка, я гледаше с любопитство. Тя се обърна към птицата:
— Е, едва ли ще помогна с нещо, ако си стоя така и си приказвам сама. Или си бъбря с тебе, нали?
Пристъпи към храста и птицата литна.
Егвийн спря и извади каменния пръстен на връвта му от пазвата си. Защо нищо не се променяше? Всичко до този момент се променяше така бързо, че тя едва успяваше да си поеме дъх. Защо не и сега? Освен ако точно тук не се криеше някакъв отговор? Огледа се несигурно. Дивите цветя й се подиграваха, песента на чучулигите й се надсмиваше. Това място твърде много приличаше на сътворено от самата нея.
Изпълнена с решимост, тя стисна здраво тер-ангреала и каза:
— Отведи ме там, където трябва да ида. — Затвори очи и се съсредоточи върху пръстена. Беше от камък, в края на краищата. Земята трябваше да й даде възможност да го усети. — Хайде. Заведи ме където трябва да бъда. — Отново прегърна сайдар, усети струйка от Единствената сила, процеждаща се в пръстена. Знаеше, че не е нужно да прелива от Силата към него, за да заработи, и не искаше да му направи нищо. Само да му прелее мъничко повече Сила, която да използва. — Отведи ме където мога да намеря отговор. Трябва да разбера какво иска Черната Аджа. Заведи ме при отговора.
— Е, най-сетне намери пътя, детето ми. Всички отговори са тук.
Очите на Егвийн рязко се отвориха. Стоеше сред просторна зала, чийто огромен сводест таван се поддържаше от гора колони от червен мрамор. А в центъра, във въздуха висеше меч от кристал и бавно се завърташе, мятайки блясък и искри. Не беше сигурна, но си помисли, че това може да е същият меч, към който посягаше Ранд в онзи сън. Другия сън. Но това тук изглеждаше толкова истинско, че трябваше да си напомни, че е сън.