Сред сенките между колоните пристъпи някаква прегърбена старица, подпираше се на тояга. „Грозна“ не беше достатъчна дума, за да я опише. Имаше костелива, остра брадичка и още по-костелив, по-остър нос, а косматите бенки по лицето й сякаш бяха повече от самото лице.
— Коя си ти? — попита Егвийн. Единствените които бе видяла досега в Тел-айеран-риод, бяха хора, които познаваше, а не мислеше, че може да е забравила тази бедна стара жена.
— Просто бедната стара Силви, милейди — изкряка старицата. И в същото време се изгърби, което можеше да мине за учтив поклон или проява на раболепие. — Познавате добре бедната стара Силви, милейди. Служих вярно на семейството ви през всичките тези години. Да не би старото ми сбръчкано лице да ви плаши? Недейте, милейди. Хубаво или грозно, на мен си ми върши добра работа, когато потрябва.
— Разбира се, че върши — каза Егвийн. — Лицето ви е силно. И добро. — Надяваше се, че жената й е повярвала. Която и да беше тази Силви, изглежда, че я познаваше. Може би знаеше и някои отговори. — Силви, ти спомена нещо за намиране на отговори тук.
— О, вие дойдохте на най-подходящото място за отговори, милейди. Сърцето на Камъка е пълно с отговори. И с тайни. Върховните лордове никак няма да останат доволни, ако ви видят тук, милейди. О, не. Никой освен Върховните лордове, не влиза тук. И слуги, разбира се. — Тя се изсмя, някак лукаво и пискливо. — Върховните лордове нито метат, нито трият подове. Но кой ти забелязва слугата?
— Какви тайни?
Но Силви закуцука към кристалния меч.
— Коварства — рече старицата по-скоро на себе си. — Всички се правят, че служат на Великия властелин, а непрекъснато заговорничат и кроят как да си възвърнат загубеното. Всеки си въобразява, че е единственият, който крои заговор. Ишамаел е глупак!
— Какво? — извика рязко Егвийн. — Какво каза за Ишамаел? Старицата се извърна й я дари с крива угодническа усмивка.
— Само нещо, което казват бедните хорица, милейди. Обръща силата на Отстъпниците, като ги наречеш, глупаци. Кара те да се почувстваш добре и безопасно. Дори Сянката не може да понесе, когато я наречеш глупак. Опитайте, милейди. Кажете: „Баал-замон е глупак!“
Егвийн почти се усмихна.
— Баал-замон е глупак! Права си, Силви. — Наистина се почувства добре, присмивайки се на Тъмния. Старата жена се изкиска. Мечът се въртеше точно зад рамото й. — Силви, какво е това?
— Каландор, милейди. Знаете го, нали? Мечът недосегаем. — Тя внезапно замахна с тоягата зад себе си; на една стъпка от меча тоягата се спря с тъпо „хряс“ и отскочи. Силви се ухили още повече. — „Мечът, който не е меч“, макар че твърде малко са тези, които знаят какво е. Но никой не може да го докосне, освен един. Един ден Прероденият Дракон ще държи Каландор и с това ще докаже на света, че е Драконът. Първото доказателство, всеки случай, Луз Терин се връща, за да го види целият свят и да легне ничком пред него. Ах, колко не им харесва на Върховните лордове да го държат тук. Нали не щат да имат нищо общо със Силата. Биха се отървали от това нещо, стига да можеха. Да, стига да можеха. Предполагам, че други пък биха го взели, ако можеха. Какво ли не би дал някой от Отстъпниците, за да държи Каландор!
Егвийн се взря в искрящия меч. Ако Пророчествата за Дракона се окажеха верни, ако Ранд се окажеше Драконът, както твърдеше Моарейн, един ден той щеше да го владее, въпреки че от останалото, което знаеше от Пророчествата за Каландор, тя не можеше да проумее как ще стане това. „Но ако съществува начин да се вземе, може би Черната Аджа знае как. Ако те го знаят, аз мога да го разбера.“
Тя предпазливо посегна със Силата, опипвайки това, което задържаше или засланяше меча. Потокът докосна… нещо… и спря. Егвийн успя да долови кои от Петте сили бяха приложени тук. Въздух и Огън, и Дух. Успя дори да проследи сложния вътък, затъкан от сайдар, стегнат с якост, която я порази. В този вътък се долавяха празноти, цепнатинки, през които потокът, пратен от нея, би трябвало да може да проникне. Но щом се опита, все едно че се натъкна на каменна стена. Досети се мигом през какво се опитва да проникне и се отказа. Половината от стената беше изтъкана от сайдар, а другата половина, онази, която не можеше нито да усети, нито да докосне, бе заплетена от сайдин. Всъщност не беше така просто — стената изглеждаше като едно цяло, — но беше почти така. „Една каменна стена ще спре сляпа жена толкова сигурно, колкото и зряща.“