— Лош късмет извади, приятел — изломоти той над трупа и потрепери.
Изведнъж всичко, което го беше сполетяло, нахлу в главата му. Разбойниците по криволичещата уличка. Катеренето по покривите. Този човечец. Падането. Очите му се вдигнаха към моста горе и тялото му се разтресе. „Сигурно съм се побъркал. Едно е някое дребно приключение, но за такова нещо и Рогош Орловото око не би мечтал.“
Сети се, че стои до мъртвец с кама в гърлото и че едва ли не чака някой да мине и да се развика, за да дойде стражата. Документът на Амирлин можеше и да не го измъкне от тях. Щеше отново да свърши сред стените на Бялата кула без тази скъпоценна бележка и вероятно без никога повече да види бял свят извън проклетата Кула.
Разбираше, че веднага трябва да тръгне към доковете и да се качи на първия отплаващ съд, дори да беше някоя прогнила лодка, пълна с вмирисана риба, но коленете му така трепереха, че едва можеше да върви. Налагаше се да спре и да приседне някъде, само за минутка. Само за минутка, колкото да се успокои, и след това да се отправи към доковете.
Пивниците бяха по-наблизо, но той се отправи към хана. Общото помещение на една странноприемница е гостоприемно място, където човек може да отдъхне за малко, без да се тревожи дали някой не дебне зад гърба му. През прозорците струеше достатъчно светлина, за да различи табелата. Жена, с вързана на плитки коса, държаща като че ли маслинова клонка, и надпис: „Жената от Танчико“.
Глава 31
„Жената от Танчико“
Общата гостна на хана беше осветена ярко, масите бяха полупразни в този късен час. Няколко прислужнички в бели престилки сновяха между посетителите с халби, пълни с ейл или вино. В дъното подрънкваше лютня, на фона на която се носеше глухо мъжко мърморене. Клиентите приличаха на корабни офицери и дребни търговци: с добре скроени сюртуци от фино тъкана вълна, но без златните и сребърни ширити и везмо, с каквито се отличаваха по-богатите хора. И за щастие, поне тук не се чуваше трополене на зарове. В дългите камини в двата края на помещението пращеше огън, но дори и без него това място щеше да му се стори топло и уютно.
Свирачът се беше изправил на една от масите и декламираше „Мара и тримата крале-глупаци“ под музиката на лютнята. Инструментът му, целият в позлата и сребро, ставаше и за кралски палат. Мат го позна. Този човек веднъж му беше спасил живота.
Музикантът беше слаб мъж и можеше да мине за висок, ако не беше изгърбен, и когато преместеше крак на масата, накуцваше. Дори тук вътре носеше наметалото си, цялото покрито с разноцветни кръпки. Винаги държеше всички да разберат, че е веселчун. Дългите мустаци и гъстите му вежди бяха бели като сняг, също като гъстата му коса, а сините му очи излъчваха тъга. Това изражение бе така неочаквано за Мат, както и самият мъж. Никога не беше допускал, че Том Мерилин може да е тъжен.
Той седна до една от празните маси, струпа вещите си на пода до стола и поръча две чаши вино. Кафявите очи на хубавичката млада прислужница примигваха.
— Две ли, млади господарю? Не ми приличате на чак такъв пияница. — В гласчето й издайнически се прокрадваше смях.
Той порови в джоба си и извади два сребърника. Само единият стигаше за виното, че и оставаше, но Мат пъхна другия в шепата й заради хубавите й очи.
— Приятелят ми ще седне при мен.
Знаеше, че Том го е забелязал. Старият веселчун почти беше секнал разказа си, когато го видя да влиза. Това също беше новост. Малко неща можеха да стреснат Том дотолкова, че да го покаже, а нищо освен тролоци не можеше да го накара да прекъсне разказа си по средата, доколкото Мат знаеше. Когато момичето донесе виното и няколкото медника ресто, Мат остави чашите настрана и се заслуша в края на разказа.
— „Беше тъй, както казахме, че може да бъде“, каза крал Мадел, мъчейки се да измъкне риба от дългата си брада. — Гласът на Том сякаш отекваше в просторна зала, а не в обикновена ханска гостна. Той дръпна струните на лютнята да озвучи последната глупост на тримата крале. — „Беше тъй, както казахме, че е добре да бъде“, обяви Орандър. И шляпайки с крака в калта, цопна в блатото. „Беше тъй, както казахме, че трябва да бъде“, заяви Кадар, ровейки с ръце до лакти да си намери короната. „Жената не знае за кое място говори. Тя е глупачката!“ „Така е“, съгласиха се Мадел и Орандър. На Мара това й стигаше. „Дадох им повече възможности, отколкото заслужават“, промърмори Мара, пъхна короната на Кадар в торбата си при другите две, качи се в колата си, шляпна кобилата и я подкара назад към селото. И след като Мара разказа на всички за случилото се, народът на Хийпе се отказа от всякакви крале. — Той изсвири още веднъж темата за кралската глупост, този път до кресчендо, което прозвуча по-скоро като смях, замахна с наметалото си в поклон и едва не падна от масата.