Мъжете се разсмяха и затупаха с крака, макар че повечето от тях със сигурност бяха чували тази история много пъти, и завикаха, че искат още. Историята за Мара винаги се приемаше добре, освен може би от кралете.
Том отново едва не падна, смъквайки се от масата, и докато се приближаваше към Мат, изглеждаше по-нестабилен в походката, отколкото би допуснал човек за схванат крак. Постави небрежно лютнята си на масата, отпусна се на стола срещу втората чаша и изгледа Мат продължително. Погледът му винаги беше остър като шило, но този път като че ли го фокусира трудно.
— Прост напев — измърмори той. Гласът му си беше все така дълбок, но някак си не екнеше като преди. — Приказката звучи сто пъти по-добре на Разговорен и хиляда пъти по-добре на Висок напев, но те искат Прост. — И без повече думи той надигна виното.
Мат не помнеше да е виждал Том да приключи свирнята си с тази лютня, без грижливо да я прибере в дебелия й кожен калъф. И никога не го беше виждал толкова пиян. Но пък беше истинско облекчение да чуе оплакванията на веселчуна от слушателите — Том винаги беше смятал нивото им за по-долно от своето. Поне нещичко у този човек не беше се променило.
Прислужващото момиче се върна. Този път очите й не блещукаха.
— О, Том! — промълви тя и се обърна към Мат. — Ако знаех, че това е приятелят, когото чакате, нямаше да ви донеса вино за него дори и срещу сто сребърника.
— Не знаех, че е пиян — възрази Мат.
Но вниманието й отново се върна на Том и тя му заговори нежно.
— Том, трябва да си полегнеш. Ще те карат да им разказваш приказки цяла нощ, ако ги оставиш.
От другата страна на Том се приближи втора жена и свали престилката си. Беше по-възрастна от първата, но не по-малко хубава. Двете можеха да са сестри.
— Хубава история, Том. Винаги ми е харесвала, а и ти я разказваш толкова красиво… Хайде, ела, пъхнала съм грейка в леглото ти, тъкмо ще ми разкажеш всичко за кралския двор в Кемлин.
Том заби поглед в чашата, като че ли изненадан, че е празна, а после издуха дългите си мустаци и премести поглед от едната жена на другата.
— Хубавице Мейда. Хубавице Саал. Казвал ли съм ви някога, че две хубави жени са ме обичали в живота? Малцина мъже могат да се похвалят с това.
— Разказвал си ни всичко това, Том — тъжно каза по-възрастната жена. По-младата изгледа Мат сърдито, сякаш той беше виновен за всичко.
— Две — изломоти Том. — Мургейз беше с буен нрав, но аз си мислех, че мога да го пренебрегна, и всичко свърши с това, че тя поиска да ме убие. Дена сам я убих. Все едно че сам. Почти същото. Две възможности имах, повече от мнозина, а пропилях и двете.
— Аз ще се погрижа за него — каза Мат. Сега и двете го изгледаха гневно. Той им отвърна с най-подкупващата си усмивка, но това не подейства. Стомахът му силно изкъркори. — Не ми ли замириса на печено от кухнята? Я ми донесете три-четири порции. — Жените примигнаха и се спогледаха изумени, но той добави: — Искаш ли и ти да хапнеш нещо, Том?
— На мен още малко от това чудесно андорско винце — отвърна Том с надежда.
— Стига ти вино за тази нощ, Том. — По-възрастната щеше да измъкне чашата изпод носа му, ако й беше позволил.
Почти прекъсвайки възрастната, по-младата хубавица каза със смесица от твърдост и молба в гласа:
— Ще хапнеш малко пиле, Том. Много е вкусно.
Нямаше да ги оставят на мира, докато веселчунът не се съгласеше да хапне нещо, а освен това гледаха Мат и сумтяха така изразително, че той чак се присви. „Огън да ме гори, ще си рече човек, че го карам да пие още! Жени! Ама са им хубави очите и на двете.“
— Ранд ми каза, че си жив — обърна се той към Том, след като Мейда и Саал най-после отидоха в кухнята. — Моарейн все твърдеше, че според нея си жив. Но аз чух, че си в Кайриен и се каниш да тръгнеш за Тийр.
— Значи Ранд все още е добре? — Погледът на Том почти си възвърна онази проницателност, която Мат добре помнеше. — Не бих казал, че го очаквах. Моарейн все още е с него, нали? Хубава жена е тя. Хубава жена. Хубава жена, стига да не беше Айез Седай. Забъркаш ли се с такива, пръстите ще си опариш, ако не и по-лошо.