— Защо мислиш, че Ранд може да не е добре? — попита Мат предпазливо. — Да не би да знаеш нещо, което би могло да му навреди?
— Да знам? Аз нищо не знам, момче. Само подозирам повече, отколкото ми е здравословно, но за знаене — нищо не знам.
Мат веднага изостави темата. „Каква полза да усилвам подозренията му. Каква полза да му показвам, че аз самият знам повече, отколкото ми е здравословно.“
По-възрастната жена — Том я беше нарекъл Мейда — се върна с три пилета с хрупкава кафява кожица, погледна загрижено белокосия мъж и предупредително Мат, след което ги остави сами. Мат си отчупи кълка и се залови с яденето. Том изгледа подноса навъсено и повече не обърна внимание на птиците.
— Какво правиш в Тар Валон, Том? Това е последното място, където бих очаквал да те срещна, като знам какво изпитваш към Айез Седай. Чух, че припечелваш в Кайриен.
— Кайриен — измърмори под мустак старият веселчун и очите му помръкнаха. — Голяма беля е да убиеш човек, дори когато заслужава да бъде убит. — Той замахна с ръка и в дланта му се появи нож. — Том винаги криеше разни ножове по себе си. Колкото и да беше пиян, стискаше ножа здраво. — Убиеш някой, който си го заслужава, и веднага някой друг плаща. Въпросът е дали изобщо си заслужава? Нали знаеш, винаги има равновесие. Добро и зло. Светлина и Сянка. Нямаше да сме човеци, ако нямаше равновесие.
— Остави това — изръмжа Мат с пълна уста. — Не ща да говорим за убийства. — „О Светлина, онзи нещастник все още лежи навън на улицата. Огън да ме гори, вече трябваше да съм се качил на някой кораб.“ — Само те попитах защо си в Тар Валон. Ако е трябвало да напускаш Кайриен, защото си убил някого, не искам нищо да знам за това. Кръв и пепел, ако не можеш да си измъкнеш акъла от това вино, така че да говорим направо, веднага ще си тръгна.
Том го изгледа кисело и ножът изчезна от ръката му.
— Защо съм в Тар Валон ли? Тук съм, защото това е най-лошото място, където бих могъл да бъда, освен може би Кемлин. Заслужил съм си го, момче. Някои от Червената Аджа все още ме помнят. Онзи ден видях Елайда на улицата. Ако разбере, че съм тук, жив ще ме одере и чак тогава ще се ядоса истински.
— Не знаех, че можеш да се самосъжаляваш — каза му отвратен Мат. — Да не си решил да се удавиш във вино?
— Какво ли знаеш ти, момченце — озъби му се Том. — Прибави си още няколко години, поразбери това-онова от живота, обикни, да речем, някоя и друга жена, и тогава ще разбереш. Може би ще разбереш, ако имаш достатъчно мозък, за да го проумееш. Ааах! Искал той да знае защо съм бил в Тар Валон! А ти защо си в Тар Валон? Помня, че цял трепереше, когато разбра, че Моарейн е Айез Седай. Едва не се напикаваше всеки път, щом някой спомене за Силата. Ти какво правиш в Тар Валон при толкова Айез Седай под път и над път?
— Аз напускам Тар Валон. Това правя. Напускам! — Лицето на Мат се изкриви. Веселчунът беше спасил живота му, ако не и повече. От Чезнещ. Затова десният крак на Том беше схванат. „Едва ли ще се намери толкова вино на някой кораб, та да го държи толкова пиян.“ — Заминавам за Кемлин, Том. Ако си решил да рискуваш живота ей по някаква причина, защо не тръгнеш с мен?
— За Кемлин? — повтори Том умислено.
— Да, за Кемлин, Том. Елайда сигурно ще се върне там рано или късно, така че ще можеш да се боиш от нея колкото си щеш. А и доколкото си спомням, спипа ли те Мургейз, ще ти се доще да те е опипала Елайда.
— Кемлин. Да, Кемлин ще пасне на настроението ми като ръкавичка. — Веселчунът погледна таблата, на която им бяха донесли пилетата, и се сепна. — А бе момче, ти какво направи? В ръкава ли си ги пъхна? — От трите птици не беше останало нищо освен кокали и едно-две крилца.
— Ами гладен бях — измърмори Мат. Струваше му усилие да не си оближе пръстите. — Идваш ли с мен, или не?
— О, ще дойда, момче. — Том се изправи и този път не изглеждаше толкова нестабилен. — Ти почакай тук… и гледай да не изядеш масата, докато си събера вещите и се сбогувам с този-онзи. — Той закуцука из стаята, без да залитне нито веднъж.
Мат отпи от виното си и оглозга крилцата. Чудеше се дали ще му остане време да си поръча още едно-две пилета, но Том се върна бързо. Лютнята и флейтата му бяха преметнати на гръб, в черните си кожени калъфи, заедно с едно навито на руло и вързано одеяло. Носеше най-обикновена тояга за подпиране, висока колкото самия него. Двете прислужнички го съпровождаха от двете страни. Мат реши, че все пак са сестри. Еднаквите им големи кафяви очи погледнаха веселчуна с еднакви изражения. Том целуна първо Саал, после Мейда, потупа ги по бузите и се запъти към вратата, кимайки на Мат да го последва. Докато Мат успее да вдигне багажа си и си вземе тоягата, вече беше излязъл.