— Какво става, в името на Светлината? — измърмори Том.
— А, нещата се промениха — отвърна Мат решително. Моряците на кораба вече отвързваха последното въже; сгънатите триъгълни платна все още стояха на дебели вързопи по мачтите, но мъжете вече приготвяха греблата. Той измъкна бележката на Амирлин от кесията си и я поднесе под носа на началника. — Както виждаш, пратен съм по работа от Кулата, по заповед лично на Амирлинския трон. И трябва да тръгна точно с ей онзи кораб.
Пристанищният началник прочете думите и ги препречете.
— Такова чудо в живота си не съм срещал. Защо Кулата ще казва, че не можеш да заминеш, а после ще ти дава… това?
— Питай Амирлин ако искаш — отвърна Мат с отегчен глас, подсказващ, че не вярва да има на света толкова голям глупак, че да го направи. — Но тя ще ми съдере кожата, а и твоята, ако не замина с този кораб.
— Няма да успееш — промълви началникът, но веднага сви шепи около устата си. — Ей, има да се качват на „Сивата чайка“! Спри! Светлината да ви изгори, спри!
Голият до кръста човек на руля погледна назад, после заговори нещо на високия си спътник в тъмно палто с бухнали ръкави. Високият изобщо не вдигна очи от моряците, които спускаха веслата във водата.
— Ще успея — сряза го Мат. — Казах „първият кораб“, и първият ще бъде! Давай, Том!
Без да чака да види дали веселчунът го следва, той се затича по кея, заобикаляйки мъже и натоварени колички. Греблата загребаха надълбоко и зевът между кърмата на „Сивата чайка“ и кея започна да нараства. Мат вдигна тоягата си, метна я към кораба като копие, направи още една крачка и скочи с всичка сила.
Тъмната вода отдолу го притегляше, но само след миг той профуча над перилото и се изтъркули върху палубата. Чу зад себе си пъшкане и ругатни.
Том Мерилин, вкопчен в парапета, се прехвърли на палубата с още една ругатня.
— Изтървах си тоягата — измърмори той. — Ще ми трябва нова. — Разтри десния си крак, след което погледна надолу към разширяващата се водна ивица и потръпна. — Вече се къпах тази заран.
Голият кормчия запремества опулените си очи от него към Мат и обратно, сякаш се чудеше дали ще може да се опази от тези двама луди.
Високият мъж изглеждаше почти толкова стъписан. Бледосините му очи се бяха изцъклили, устата му мърдаше беззвучно. Остро подрязаната му тъмна брада потреперваше от гняв, а тясното му лице се беше зачервило.
— Кълна се в Камъка! — изрева най-сетне той. — Нямам място на този съд и за една котка, а и да имах, не возя скитници, които ми скачат така на палубата. Санор! Ваза! Изхвърлете тези боклуци през борда!
Двама изключително едри мъже, боси и голи до кръста, оставиха въжетата, които навиваха, и зашляпаха по дъските към кърмата. Гребците продължаваха работата си, оттласквайки кораба напред с дългите весла.
Мат размаха документа на Амирлин пред брадатия мъж — капитанът, както предполагаше — с едната си ръка, а с другата измъкна от кесията си една златна крона. Подхвърли тежката монета на мъжа и му заговори бързо, без да спира да размахва хартията.
— За неудобството, което ви причинихме с качването си, капитане. Ще има още плата за пътуването. По задача от Бялата кула. Лична заповед на Амирлинския трон. Изрична заповед да тръгнем незабавно. До Арингил, в Андор. Спешно. Благословия на Бялата кула за този, който ни съдейства, проклятието на Кулата чака този, който ни попречи.
Уверил се, че човекът вече е видял печата с Пламъка на Тар Валон — и малко повече, надяваше се Мат — той сгъна хартията, прибра я и изгледа обезпокоен двамата едри мъжаги, които застанаха от двете страни на капитана. „Да ме изгори дано, мишците и на двамата са като на Перин!“. Съжали, че тоягата не е в ръцете му. Лежеше там, където беше паднала, доста далече на палубата. Помъчи се да си придаде самоувереност, като мъж, с когото е по-добре да си нямаш вземане-даване, човек, зад чийто гръб стои цялата мощ на Бялата кула. „Много далече зад гърба ми, надявам се.“
Капитанът изгледа Мат подозрително, и още по-подозрително Том с неговото веселчунско наметало, но даде знак на Санор и Ваза да останат на място.
— С Кулата не бих се скарал. Душата ми да изгори, докато търговията по реката ме кара от Тийр до този вертеп на… Твърде често идвам тук, че да се карам с… някого. — На лицето му се появи бегла усмивка. — Но пък казах самата истина. Кълна се в Камъка! Имам шест каюти за пътници и всички са пълни. Можете да спите на палубата и да се храните с екипажа за още една крона. За всеки.