— Това е тъпо! — сопна се Том. — Въобще не ме интересува какво е причинила войната надолу по реката, но това е пълна тъпотия! — Двамата едри моряци помръднаха косматите си стъпала.
— Това е цената — твърдо отвърна капитанът. — Не ща да се карам с никого, но бих предпочел да нямам работа с вас на борда на моя кораб. Да се забъркаш в такава работа е все едно да се съгласиш някой да ти плати, за да те наклепе с горещ катран. Или плащате цената, или хвърчите през борда, пък нека лично Амирлинския трон да ви суши после. А тази ще я задържа заради тревогите, които ми създадохте, благодаря. — И той пъхна златната крона, която му беше дал Мат, в джоба си.
— Колко искаш за една от каютите? — попита Мат. — Само за нас двамата. Можеш да преместиш този, който е в нея, при някой друг. — Не искаше да спи на открито в студената нощ. „А и ако не се наложиш над тип като този, ще ти отмъкне и гащите и ще ти каже, че ти е направил услуга.“ Стомахът му пак изкъркори. — И ще ядем от твоята храна, не с екипажа. При това много!
— Мат — каза Том, — не бях ли аз пияният тук? — Той се обърна към капитана и размаха широкото си наметало колкото можеше по-широко. — Както може би сте забелязали, капитане, аз съм веселчун. — Дори под открито небе гласът му сякаш отекна. — Срещу цената на нашето пътуване ще бъда повече от щастлив да забавлявам екипажа и вашите пътници…
— Моят екипаж е на борда да работи, веселчуне, не за забавления. — Капитанът поглади острата си брадичка; бледите му очи прецениха простото палто на Мат до последния меден петак. — Значи каюта искаш, а? — Той се изсмя басово. — И моето ядене? Ами добре, можете да получите моята каюта и яденето ми. Срещу пет златни крони за всеки от вас! Андорско тегло! — Тези бяха най-тежките. Той се разсмя така силно, че думите му излязоха на хрипове. От двете му страни Санор и Ваза се ухилиха до ушите. — За десет крони, ха-ха, можете да ми вземете каютата, ха-ха, и яденето ми, а аз, о-ох, ще се сместя при пътниците и, ох, не мога, ха-ха, ще ям с екипажа. Душата да ми изгори! В Камъка се кълна! За десет златни крони… — Смехът задави всичко останало.
Той все още се кикотеше, охкаше да си поеме дъх и триеше сълзи от очите си, докато Мат измъкваше едната от двете си кесии, но смехът секна в момента, в който Мат отброи пет крони в ръката му. Капитанът примигва невярващо. Двамата му снажни моряци се бяха изцъклили като набити на кол.
— Андорско тегло, викаш? — попита Мат. Трудно беше да се прецени без везни, но той добави още седем монети. Две наистина бяха андорски и той сметна, че останалите компенсират теглото. Добави и още две златни тайренски крони. — Тия са за онези, които ще изхвърлиш от каютата, за която са си платили. — Не вярваше, че пътниците ще видят и един медник от това, но понякога си струва да се правиш на щедър. — Те трябва да получат нещо за това, че се налага да се тъпчат с останалите. И няма нужда да се храниш с екипажа, капитане. Добре си дошъл да споделиш храната ни с Том в твоята каюта. — Том го беше зяпнал не по-малко слисан от останалите.
— Вие да не сте — зашепна дрезгаво брадатият, — да не сте случайно… някой предрешен млад лорд?
— Никакъв лорд не съм — засмя се Мат. Имаше защо да се смее. „Сивата чайка“ вече се бе отдалечила в тъмнината на изкуствения басейн, кеят се бе превърнал в тънка ивица светлина, опасваща тъмната му паст, и вече наближаваха вратите на шлюзовете, отвеждащи към реката. Веслата бързо ги водеха към този процеп, а мъжете вече развиваха въжетата по мачтите, подготвяйки се да опънат платната. За толкова злато в ръцете си капитанът бе готов да изхвърли през борда всекиго. — Ако нямаш нищо против, капитане, можем ли да си видим каютата? Твоята каюта, искам да кажа. Вече е късно, а на мен ми трябват поне няколко часа сън. — Стомахът му напомни за себе си. — И вечеря!
Щом корабът навлезе в черния отвор, брадатият мъж лично ги поведе по една стълба до къс, тесен коридор, обграден от врати. Докато капитанът разчистваше вещите си от каютата — тя минаваше по ширината на кърмата, като леглото и цялата останала мебелировка бяха вградени в стените, с изключение на два стола и няколко сандъка — и се погрижи Мат и Том да се разположат удобно. Мат научи доста неща, като се започне с това, че човекът не смяташе да изхвърля пътници от каютите им. Твърде много ценеше парите им, ако не и самите тях, за да си го позволи. Капитанът щеше да заеме каютата на първия си помощник, този офицер щеше да легне в леглото на втория, и така надолу, докато се стигне до старшия на палубата, на когото се падаше да се свие на носа при моряците.