— Ако си използвал тия зарове, за да спечелиш всичкото това злато — промълви Том, — не е чудно, че трябваше да вземеш първия отплаващ кораб. — Беше се съблякъл по риза и тъкмо я сваляше презглава. Коленете му бяха чворести, а краката му бяха само жили и мускули, десният малко изкривен. — Момче, дори едно дванайсет-годишно девойче би ти прерязало гърлото, ако разбере, че използваш такива зарове срещу нея.
— Не е от заровете — измърмори Мат. — От късмета е. — „Айезседайски късмет? Или късметът на Тъмния?“ Той пусна заровете в чашата и я захлупи.
— Значи — каза Том, докато лягаше — няма да ми кажеш откъде е дошло всичкото това злато?
— Спечелих го. Снощи. С техните зарове.
— Аха. И предполагам също така, че няма да ми обясниш нищо за онази хартийка, която размахваш непрекъснато — видях печата, момче! — нито за всички онези приказки за задача на Бялата кула, нито защо пристанищният началник е получил описанието ти от Айез Седай.
— Нося писмо до Мургейз от Елейн, Том — каза Мат търпеливо. — Нинив ми даде бележката. Не знам откъде я има.
— Е, щом няма да ми кажеш, аз заспивам. Нали ще духнеш лампите? — Том се извърна на една страна и пъхна главата си под възглавницата.
Дори след като се съблече по долни дрехи и се пъхна под одеялата — след като духна лампите, — Мат не можа да заспи, макар Малия да се бе обзавел с хубав пухен дюшек. Беше прав за хъркането на Том, а и възглавницата не заглушаваше нищо. Все едно че Том режеше дърва с ръждив трион. А и не можеше да престане да мисли. Как наистина Нинив и Егвийн, пък и Елейн, бяха получили тази бележка от Амирлин? Трябваше да са се замесили лично с Амирлинския трон — в някакъв заговор в една от машинациите на Бялата кула — но в същото време като че ли и криеха нещо от Амирлин.
— „Моля те, отнеси това писмо на майка ми, Мат“ — промълви той тихо с тъничък, подигравателен гласец. — Глупак! Амирлин би изпратила Стражник с каквото и да е писмо от щерката-наследница до кралицата. Сляп глупак, искаше да избягаш от Кулата така отчаяно, че не го разбра. — Звучното хъркане на Том изтръби в съгласие.
Най-много от всичко обаче си мислеше за късмета и за уличните разбойници.
Почти не усети първото блъскане по кърмата. Не обърна внимание и на топуркането и боричкането на палубата горе, нито на тропота от ботуши. Самият съд издаваше достатъчно шумове, а горе сигурно имаше някой, който се грижеше корабът да излезе по течението на реката. Но прокрадващите се стъпки по коридора към каютата им се смесиха с мисълта му за разбойниците и ушите му щръкнаха.
Том сръга с лакът Том в ребрата.
— Събуди се. Том! Събуди се! Отвън в коридора има някой!
Надигна се от леглото, надявайки се, че подът няма да заскърца под краката му. Том изгрухтя, облиза устни и продължи да хърка.
Нямаше време да го буди. Стъпките вече бяха точно зад вратата. Мат грабна тоягата си, застана пред вратата и зачака.
Вратата се открехна бавно и на фона на смътната лунна светлина, процеждаща се през отвора на върха на стълбата, се очертаха силуетите на двама мъже с качулки, един зад друг. Светлината бе достатъчна, за да блеснат под нея голите им ножове. И двамата ахнаха — явно не бяха допускали, че ще се натъкнат на някой, който ги чака.
Мат заби тоягата си в първия мъж, точно където ребрата се съединяват. И сякаш чу гласа на баща си: „Това е убийствен удар, Мат. Никога не го използвай, освен когато е за живота ти.“ Но ножовете заплашваха живота му — нямаше място за безсмислено размахване на тоягата.
Човекът изпъшка и се сгърчи, а Мат пристъпи назад и повтори същия удар — този път в гърлото на втория. Чу се силно хрущене. Мъжът изтърва ножа си, стисна се за гърлото и се строполи върху приятеля си. От гърлата и на двамата излязоха смъртни хрипове.
Мат остана на място, зяпнал в тях. „Двама души. Не, огън да ме гори, трима! Не бях допускал, че някога ще нараня друго човешко същество, а ето че убих трима души само за една нощ. О, Светлина!“
Тишина изпълни мрачния коридор и слухът му долови топуркане на ботуши по палубата. Но нали всички хора от екипажа бяха боси!
Мат смъкна наметалото от единия мъртвец и го метна на раменете си, скривайки белия лен на долната си риза. С боси крака пристъпи тихо по дъските и се изкачи по стълбата, след което едва-едва вдигна очи над ръба на отвора.