„Казват също, че съм бил Преродения Дракон. Всички го казват. Живите го казват, мъртвите също. Това още не значи, че е вярно. Трябваше да ги оставя да ме провъзгласят. Дълг. Нямах избор, но това още не значи, че е вярно.“
Като че ли не можеше да спре да свири тази песен. Караше го да мисли за Егвийн. Някога беше смятал, че ще се ожени за Егвийн. Преди много време, така му се струваше сега. Това също си беше отишло. Но тя идваше в сънищата му. „Като че ли беше тя. Лицето й. Беше нейното лице.“
Само че такива лица, лица, които познаваше, имаше много. Трам, и майка му, и Мат, и Перин. И всички се опитваха да го убият. Всъщност това не бяха те, разбира се. Само техните лица върху твари на Сянката. Смяташе, че не бяха те. Твари на Сянката витаеха, изглежда, и в сънищата. Дали бяха само сънища? Някои от сънищата бяха истински, знаеше го. А други си бяха обикновени сънища, кошмари или надежди. Но как да ги отличи? Мин беше дошла в сънищата му една нощ… и се опита да забие нож в гърба му. Все още се изненадваше колко го бе заболяло от това. Бе останал безгрижен, беше я оставил да го приближи, без да се пази. Никога дотогава не беше изпитвал необходимост да се пази от Мин, въпреки нещата, които тя виждаше, когато го погледнеше. Да е с нея беше като балсам, поставен в раните му.
„А после тя се опита да ме убие!“ Флейтата запищя фалшиво, но пръстите му бързо върнаха тихата мелодия. „Не тя. Твар на Сянката с нейния лик. Мин е последната, която би ме наранила.“ Не разбираше защо мисли така, но беше сигурен.
Толкова много лица в сънищата му. Селийн беше дошла, студена, загадъчна и толкова красива, че устата му пресъхна, щом се сети за нея, как му предлагаше слава… толкова отдавна, струваше му се… но сега му беше казала, че трябва да вземе меча. И заедно с меча щяла да дойде и Селийн. Каландор. Това винаги се явяваше в сънищата му. Винаги. И изкривени лица. Ръце, блъскащи Егвийн и Нинив, и Елейн в клетки, заплитащи ги в мрежи, нараняващи ги. И защо да му е мъчно повече за Елейн, отколкото за другите две?
Зави му се свят. Главата го заболя почти колкото хълбока и пот се застича по челото му, но той продължи тихо да свири „Утринна роза“. Боеше се да заспи. Боеше се да заспи.
Глава 33
Във вътъка
Без да слиза от коня, Перин огледа навъсено плоския камък, полускрит сред туфите трева край пътя. Утъпканият черен път, наричан вече Люгардския път, след като наближиха река Манедерендрелле и границата на Люгард, някога, в далечното минало, бил настлан с каменни плочи, така им бе казала Моарейн преди два дни, и късове от каменния паваж все още се показваха тук-там на повърхността. Върху този тук се виждаха странни следи.
Ако кучета можеха да оставят следи върху камък, щеше да се закълне, че са стъпки от псета едра порода. Но не виждаше стъпки по голата земя наоколо, където мекият прах ще да ги съхрани, нито се долавяше миризма на кучешка Само някаква тънка следа от нещо изгоряло, почти като миризмата на сяра, оставена от фойерверки. Пред тях имаше градче, пътят прекосяваше реката; може би деца бяха идвали тук с фойерверки на Илюминаторите.
„Много е далече, за да стигнат деца чак дотук.“ Но беше видял ферми наоколо. Може да са били селски деца. „Каквото и да е, нищо общо с тези следи. Както конете не летят, така и кучетата не оставят отпечатъци върху камък. Много се уморих и не мога да мисля добре.“
Прозя се, смуши Стъпко и пъстрият жребец се втурна в галон да настигне останалите. Откакто бяха напуснали Джарра, Моарейн ги караше да бързат и никой не чакаше никого. Наумеше ли си нещо. Айез Седай ставаше твърда като студено желязо. Лоиал се беше отказал да чете яздешком още преди шест дни, след като изведнъж се бе огледал и бе разбрал, че е изостанал с цяла миля. Едва ги бе догонил.
Перин забави Стъпко до големия кон на огиера, зад бялата кобила на Моарейн, и отново се прозя. Лан беше някъде напред да разузнава. Слънцето вече клонеше към залез, но Стражникът бе казал, че преди да се стъмни ще стигнат градчето Ремен на брега на Манедерендрелле. Перин не беше сигурен дали му се ще да види това, което ги чака там. Нямаше представа какво може да е, но дните след напускането на Джарра го държаха нащрек.
— Не разбирам защо не можеш да спиш — каза му Лоиал. — Аз, когато тя ни разреши да спрем за през нощта, съм вече толкова уморен, че заспивам прав.
Перин само поклати глава. Нямаше как да обясни на Лоиал, че не смее да заспива дълбоко, че дори лекият му сън е изпълнен с тревожни сънища. Като онзи с Егвийн и Скокливец. „Е, не е чудно, че я сънувам. Светлина, чудно как ли е тя. Сега е в пълна безопасност в Кулата, учи се за Айез Седай. Верин ще се грижи за нея, както и за Мат.“ Не смяташе, че ще е нужно някой да се грижи за Нинив. Около Нинив според него по-скоро други хора имаха нужда от грижи.