Моарейн изсумтя с отвращение.
— Има и още — каза Лан. — Хайде. Вече съм уредил стаи в един хан. Мисля, че ще ти се стори интересен.
Перин пак погледна затворения в клетката мъж. В този човек имаше нещо познато, но не можеше да го намести в паметта си.
— Не бива да правят това — изръмжа Лоиал. — Децата, искам да кажа. Възрастните трябва да ги спрат.
— Трябва — съгласи се умислено Перин. „Защо ми се струва познат?“
Табелата над вратата на хана, към който ги поведе Лан, гласеше „Крайпътна ковачница“, което Перин взе за добра поличба, макар че не се виждаше нищо, свързано с ковашка работа, освен нарисувания на табелата мъж с кожена престилка и чук. Самият хан беше голямо триетажно здание с покрив от червени керемиди и иззидан от квадратни, излъскани блокове сив камък, с широки прозорци и врати с гравирани спирали, и изглеждаше процъфтяващ. Притичаха коняри да приберат конете и когато Лан им подхвърли няколко монети, се закланяха още по-усърдно.
Като влязоха, Перин зяпна. Всички мъже и жени по масите бяха облекли празничните си дрехи, както му се стори, с повече ширити по сюртуците, повече дантела по роклите, повече цветни панделки и шалове с ресни, отколкото беше виждал от много време. Само четирима мъже, седнали на една маса, бяха в прости палта и единствено те не вдигнаха в очакване глави, когато Перин и останалите влязоха, а продължиха да си говорят тихо. Той долови част от приказките им — за предимствата на пипера пред кожите като стока и какви грижи им създавала Салдеа с цените. Капитани на търговски кораби, реши той. Останалите, изглежда, бяха местно население. Дори прислушващите жени, изглежда, бяха облекли най-хубавите си дрехи — дългите им престилки покриваха извезани рокли с дантели на шията.
В кухнята кипеше труд — той веднага усети миризмата на овнешко, агнешко, пилешко и телешко, както и на някакви зеленчуци. И на дъхав хляб, който почти го накара да забрани за месото.
Посрещна ги самият ханджия. Беше дебел плешив мъж с грейнали кафяви очи и меко, розово лице, и непрекъснато се кланяше и потриваше длани. Ако не беше ги посрещнал, Перин така и нямаше да го вземе за собственика, защото вместо с очакваната престилка беше облечен в палто като всички останали, цялото с бели и зелени шевици върху дебелия син вълнен плат.
„Защо всички са се облекли като за празник?“ — зачуди се Перин.
— А, господин Андра — заговори ханджията, обръщайки се към Лан. — И един огиер, точно както казахте. Не че съм се съмнявал, разбира се. Не и след всичко, което се случи тъдява, и след вашите думи, господине. Защо не и огиер? Ах, приятелю огиер, да имам такъв гост като вас ми доставя по-голямо удоволствие, отколкото можете да си представите. За капак на всичко, което става тук, това е чудесно. Ах, госпожо… — Очите му попиха тъмносинята коприна на роклята на Моарейн и фината вълна на пелерината й, напрашена от пътуването, но все така изящна. — Простете ми, лейди, моля ви. — Той се изви в поклон като конска подкова. — Господин Андра не ми изясни добре сана ви, лейди. Моите най-дълбоки уважения. Вие, разбира се, сте дори още по-добре дошла тук от приятеля огиер, лейди. Моля ви не се обиждайте на простия ми език, Гайнор Фурлан ми викат, лейди.
— Не се обиждам. — Моарейн прие спокойно титлата, с която я удостои Фурлан. Не за първи път Айез Седай се представяше под друго име или се правеше на нещо друго. И не за първи път Перин чуваше Лан да се представя като Андра. Качулката продължаваше да крие гладките айезседайски черти на Моарейн и тя придържаше загърнатата пелерина с една ръка, като че ли й беше студено. Не с ръката с пръстена на Великата змия, разбира се. — Както разбирам, ханджийо, имали сте странни събития в града. Но нищо, което да притеснява пътници, надявам се.
— Ах, лейди, наистина човек може да ги нарече странни. Вашето собствено сияйно присъствие е повече от достатъчно, за да удостои този скромен дом, лейди, още повече, че водите с вас огиер, но тук, в Ремен, имаме и Ловци; тук са, в самата „Крайпътна ковачница“. Ловци на Рога на Валийр, тръгнали от Иллиан за приключения. А какво приключение намериха, да знаете, лейди, и то тук, в Ремен, само на миля-две нагоре по реката, с айилци са се били! Представяте ли си? Забулени в черно айилски диваци в Алтара, лейди!
Айилци. Сега Перин разбра какво му беше познатото на този човек в клетката. Веднъж вече беше виждал айилец, един от онези жестоки, почти легендарни обитатели на суровата земя, наричана Пустошта. Мъжът много приличаше на Ранд, по-висок от обикновеното, със сиви очи и червеникава коса, и беше облечен досущ като мъжа в клетката, целият в кафяво и сиво, цветове, които се сливат със скали и храсти, с меки ботуши до коленете. Перин сякаш чу в главата си гласа на Мин: „Айилец в клетка. Повратна точка в живота ти или нещо важно, което ще се случи.“