— Защо сте… — Спря се да се окашля, та гласът му да не звучи така дрезгаво. — Как онзи айилец се е озовал в клетка на градския ви площад?
— Ах, млади господине, тази история е… — Фурлан замълчи, изгледа го от главата до петите, преценявайки простите му селски дрехи и дългия лък в ръката му, очите му обходиха секирата на колана му, от другата страна на колчана. Дебелият мъж се сепна, когато погледът му се спря на лицето на Перин, сякаш досега, в присъствието на Моарейн и огиера, не бе забелязал жълтите му очи. — Той ще да е слугата ви, господин Андра? — попита предпазливо ханджията.
— Отговори му — отвърна сухо Лан.
— А? Ах, разбира се, господин Андра. Но тук има кой да ви го разкаже по-добре от мен самия. Ето го, идва. Самият лорд Орбан. Него сме се сбрали да слушаме.
По стълбите от едната страна на гостната, с помощта на овързани с плат патерици слизаше тъмнокос младолик мъж в червен сюртук. През челото му минаваше превръзка, а левият крачол на панталоните му беше срязан. Прасецът му бе увит с бинтове от глезена до коляното. Гражданите замърмориха, сякаш виждаха нещо чудодейно. Корабните капитани продължаваха да си говорят тихо — вече обсъждаха качеството на кожите.
Макар и да бе казал, че мъжът в червеното палто ще им разкаже историята по-добре, Фурлан продължи:
— Лорд Орбан и лорд Ган се изправили срещу двадесет диви айилци само с десет свои подчинени. Ах, жестока е била таз битка и люта, с много рани нанесени и не по-малко получени. Шест техни добри васали погинали и всички получили рани, а лорд Орбан и лорд Ган най-много, но всички айилци посекли те освен онез, дето избягали, и един взели в плен. Това е онзи, дето го виждате ей там сред площада, той няма вече да тревожи с дивия си нрав селския ни край и нас, простите хорица, не повече, отколкото някой мъртвец.
— Много ли са ви безпокоили айилците? — попита Моарейн. Перин си беше помислил същото, с не малък ужас. Някои хора все още от време на време използваха израза „забулен в черно айилец“ за особено жесток човек и това беше свидетелство за впечатлението, което Айилската война беше оставила — но тя бе свършила преди цели двадесет години, а и айилците никога не бяха излизали извън Пустошта, нито преди, нито след това. „Но аз вече видях един от тази страна на Гръбнака на света, а сега стават двама.“
Ханджията почеса плешивото си теме.
— А? А, не, лейди, не точно. Но щяхме много да се безпокоим, можете да сте сигурна; при двайсет дивака на свобода. Че как, всички помнят как избиваха, плячкосваха и палеха по целия си път към Кайриен. Мъже от същото това село тръгнаха в поход за Битката при Блестящите стени, когато държавите се съюзиха, за да ги отблъснат. Аз лично по онова време си бях поизкривил малко гърба, та не можах да отида, но помня добре, като всички нас. Как са стигна ли дотук, толкова далече от тяхната си земя, или защо, не знам, но лорд Орбан и лорд Ган ни отърваха от тях. — Откъм гостите в празнични дрехи се чу одобрително мърморене.
Самият Орбан закуцука през гостната, като че ли не забелязваше никой друг освен ханджията, Перин успя да надуши от устата му дъх на вкиснато вино още преди да се е приближил.
— Къде се дяна онази бабичка с нейните билки, Фурлан? — попита грубо Орбан. Раните на Ган много го болят, а моята глава направо ще се пръсне.
Фурлан само дето не удари челото си в пода.
— Ах, майка Лейч ще се върне утре заран, лорд Орбан. Раждане, ваше благородие. Но тя каза, че е почистила и наложила, и зашила раните ви и тези на лорд Ган, тъй че няма какво да се тревожите. Ах, лорд Орбан, сигурен съм, че първото, което ще направи тя утре заран, е да дойде да ви види.
Превързаният мъж измънка нещо под нос — под нос за ушите на всички други, но не и за Перин — че трябвало да чака някаква си селянка да „си пръкне боклука“ и нещо за това как бил „зашит като торба за ядене“. Той вдигна хлътналите си, ядосани очи и за първи път, изглежда, забеляза новодошлите. Перин пренебрегна тутакси, което изобщо не изненада младежа, очите му леко се разшириха при вида на Лоиал — „Виждал е огиер — прецени Перин, — но не е очаквал да срещне такъв тук“ — леко се присвиха на Лан — „разпознава един воин, щом го види, и не му харесва, когато види такъв“ — и най-накрая светнаха, когато се опита да надникне под качулката на Моарейн, макар да не беше толкова близо, че да види лицето й.