Моарейн се закова на място пред прага на стаята си.
— Друг Лъжедракон ли се е появил, ханджийо? В Геалдан? — Качулката на пелерината все още скриваше лицето й, но по гласа й личеше, че е потресена. Макар да чакаше да чуе отговора на мъжа, Перин не се сдържи и я погледна; и надуши нещо близко до страх.
— Ах, лейди, вие хич да не се боите. До Геалдан има цели сто левги, а тук никой няма да ви безпокои, особено щом господин Андра е край вас, както и лорд Орбан и лорд Ган. Ами че…
— Отговори й! — каза дрезгаво Лан. — Има ли Лъжедракон в Геалдан?
— А? Ах, не, господин Андра, не точно. Казах, че има някакъв човек, който провъзгласява Дракона в Геалдан, така чух преди няколко дни. Проповядвал, че идва, така да се каже. Говорел за оня човек в Тарабон, за когото чухме тук. Макар че според някои било в Арад Доман, а не в Тарабон. Тъй или инак, оттук дотам е доста далече. Ами че то, много скоро очаквам да се заговори за това нещо повече от всичко друго, освен може би онези смахнати приказки за завръщането на армията на Ястребовото крило… — Студените очи на Лан можеха да минат за остриета на ножове, ако се съдеше по това как Фурлан преглътна и започна да трие още по-усърдно ръцете си. — Казвам само това, което чувам, господин Андра. Разправят, че тоз човек можел да те прикове на място с един поглед и говорел какви ли не щуротии, за Дракона, който идел да ни спаси, и как всички трябвало да го следваме, и че даже зверовете щели да се сражават за Дракона. Не знам дали са го арестували вече, или не. Не вярвам геалданците да търпят дълго таквиз приказки.
„Масема — помисли си удивен Перин. — Това е проклетият му Масема.“
— Прав си, ханджийо — каза Лан. — Този човек едва ли ще ни притесни тук. Познавах веднъж един, който обичаше да държи налудничави речи. Сигурно го помните, лейди Алис, нали? Масема.
Моарейн се сепна.
— Масема? Да. Разбира се. Как не се сетих! Следващия път, когато видя Масема, ще съжали, че някой не му е съдрал кожата да си направи от нея ботуши. — Тя тръшна вратата зад себе си толкова силно, че трясъкът отекна по целия коридор.
— По-тихо там! — извика приглушен глас от дъното на коридора. — Главата ми ще се пръсне!
— А… — Фурлан се заусуква, все така потривайки ръце. — Ще прощавате, господин Андра, но лейди Алис е доста сприхава жена.
— Само с тези, които я ядосват — отвърна равнодушно Лан. — Лошо лае, но още по-лошо хапе.
— Ах! Ах! Ах! Вашите стаи са насам. А, приятелю огиер, когато господин Андра ми каза, че идвате, наредих да донесат едно старо огиерско легло от тавана, където събира прах от триста години. Ами че то…
Перин остави думите да го залеят, без да ги чува повече, отколкото речният камък слуша водата. Безпокоеше го чернокосата млада жена. Както и затвореният в клетката айилец.
Влезе в стаята си — малка килийка в дъното; Лан не бе направил нищо, за да убеди ханджията, че той не е слуга — все така умислен. Освободи тетивата на лъка и го изправи в ъгъла — дългото държане на лъка изпънат разваляше както тетивата, така и самия лък — сложи навитото одеяло и дисагите си до умивалника и хвърли върху тях наметалото. Колана с колчана и секирата окачи на закачалките на вратата и тъкмо понечи да се изтегне на леглото, когато кършеща челюстта му прозявка му напомни колко опасно може да е това. Леглото беше тясно, а дюшекът сякаш беше напълнен с буци, но изглеждаше по-съблазнително от всяко друго легло в живота му. Въпреки това реши да седне на трикракото столче. Обичаше да премисля нещата грижливо.
След известно време Лоиал подраска с пръсти на вратата и пъхна главата си вътре. Ушите на огиера буквално трепереха от възбуда, усмивка беше разполовила широкото му лице.
— Перин, няма да повярваш! Леглото ми е от изпято дърво! Ами че то може да е на хиляда години! Не знам някой Дървопев от по-ново време да е изпявал толкова голямо нещо. Лично аз нямам нищо против да се опитам, а имам едни от най-силните таланти напоследък. Всъщност, да ти река право, напоследък този талант се среща при нас много рядко. Но аз наистина съм един от най-силните от всички, които могат да пеят дърво.
— Много интересно — отвърна Перин. „Айилец в клетка. Така каза Мин. Защо онова момиче ме гледаше?“