— И аз така си помислих. — Лоиал изглеждаше малко разочарован, че той не споделя огиерската му възбуда, но Перин искаше единствено да го оставят да мисли. — Вечерята долу е готова, Перин. Приготвили са най-доброто, с което разполагат, в случай че Ловците поискат нещо, но и ние можем да хапнем.
— Ти отиди, Лоиал. Аз не съм гладен. — Миризмите на готвено, издигащи се откъм кухнята, не го интересуваха. Почти не забеляза как Лоиал излезе.
Подпрял ръце на колене, прозявайки се от време на време, Перин се опита да разнищи загадката. Приличаше на една от ония главоблъсканици, които майстор Люхан правеше от телчета и които изглеждаха едно цяло. Но винаги имаше някаква хитрина, с която металните халкички и кукички се разделяха. И тук също трябваше да има някакво решение.
Онова момиче го беше погледнало. Можеше да се обясни с очите му само дето ханджията изобщо не им обърна внимание, а и никой друг не ги забеляза. Имаха си да гледат един огиер, а също и Ловци на Рога, дошли им на крака в хана, една благородничка, както и жив айилец, затворен в клетка на площада. Такава дреболия като цвета на очите на един човек трудно можеше да привлече вниманието им; нищо, свързано с някакъв си слуга, не можеше да се сравнява с останалото. „Тогава защо тя зяпаше точно мен?“
А и този айилец в клетката. Това, което виждаше Мин, винаги беше важно. Но в какъв смисъл? И какво да прави сега той? „Трябваше да спра тези деца да мятат камъни. Трябваше.“ Безполезно беше да си повтаря, че възрастните сигурно щяха да му кажат да си гледа работата, че той е странник в Ремен и че айилецът не е негова грижа. „Трябваше да ги спра.“
Не намери отговори, затова започна отначало, търпеливо премисляйки всичко едно по едно, после отново, и пак. Отново не стигна до нищо, освен до съжалението за това, което не бе направил.
Нощта вече бе настъпила. Стаичката беше тъмна, само един лунен лъч се процеждаше през единствения прозорец. Перин си помисли за лоената свещ и кутията с прахан, които бе видял на полицата на тясната камина, но за очите му светлината беше предостатъчно. „Трябва да направя нещо.“
Закопча колана със секирата и спря. Беше го направил несъзнателно. Носенето на тази вещ се бе превърнало в нещо естествено като дишането. Това не му харесваше. Но намести колана на кръста си и излезе.
Откъм гостната се носеше глъч и смях, а откъм кухнята — миризми на готвено. Перин закрачи към стаята на Моарейн, почука веднъж и влезе. И се спря, цял изчервен.
Моарейн придърпа около тялото си синята си роба и хладно попита:
— Трябва ли ти нещо?
Държеше сребърна четка. Тъмната й коса, сипеща се на вълни по шията й, блестеше, още влажна. Стаята й беше много по-хубава от неговата, с лакирана дървена облицовка на стените, посребрени светилници, и беше топла — в широката тухлена камина пращеше огън. Въздухът ухаеше на сапун с аромат на роза.
— Аз… мислех, че Лан е тук — успя да промълви той — Вие двамата все си шушнете глава до глава и помислих, че той… помислих…
— Какво искаш, Перин?
Той вдиша дълбоко.
— Това работа на Ранд ли е? Знам, че Лан го проследи дотук, а и всичко е така странно… Ловците, айилецът… той ли го е направил?
— Не мисля. Ще разбера повече, когато Лан ми каже какво е открил през нощта. С малко късмет това, което той намери, ще ми помогне в избора, който трябва да направя.
— Какъв избор?
— Ранд може да е прекосил реката и да е тръгнал към Тийр по суша. Или да е взел някой кораб надолу за Иллиан и да смята оттам да вземе друг до Тийр. Така пътят е с много левги по-дълъг, но с дни по-бърз.
— Не мисля, че ще успеем да го настигнем, Моарейн. Не разбирам как го прави, но дори пеша, все ни изпреварва. Ако Лан е прав, той все още е с половин ден пред нас.
— Почти съм склонна да заподозра, че се е научил да Пътува — каза леко намръщена Моарейн. — Само че ако се е научил, щеше да отиде направо в Тийр. Не, просто в жилите му тече кръв на здрави пешеходци и силни бегачи. Но ние все едно можем да поемем по реката. Ако не го настигна, поне ще стигна до Тийр малко след него. Или ще го изпреваря и ще го чакам.
Перин долови в гласа й хладна закана.
— Ти веднъж ми каза, че можеш да усещаш присъствието на Мраколюбец, поне такъв, който е нагазил дълбоко в Сянката. Лан също. Усетихте ли нещо такова тук?
Тя изсумтя, извърна се към едно високо огледало с фина сребърна инкрустация и придържайки с една ръка робата към тялото си, прокара четката по косата си.