— Много малко хора са нагазили толкова дълбоко, Перин, дори сред Мраколюбците. — Четката замръзна по средата на пътя си. — Защо питаш?
— Има някакво момиче долу в гостната, което ме зяпаше. Не теб и Лоиал, като всички останали. Гледаше мен.
Четката продължи пътя си и на устните на Моарейн се изписа лека усмивка.
— Ти, Перин, понякога забравяш, че си хубав младеж. Някои момичета се възхищават на яките рамене. — Той изсумтя и засука крака. — Нещо друго има ли, Перин?
— Ами… не.
Тя не можеше да му помогне за виденията на Мин, освен да му каже това, което вече и сам знаеше — че е важно. А и не искаше да й казва какво бе видяла Мин. И че изобщо е видяла нещо за него.
Перин излезе в коридора, затвори вратата и се облегна за малко на стената. „Светлина небесна, как само нахълтах ей така при нея и тя…“ Беше красива жена. „Вероятно може да ми е майка, ако не е и по-стара.“ Помисли си, че Мат вероятно би я поканил долу в гостната да потанцуват. „Не, едва ли! Дори Мат не е чак такъв глупак, че да се опитва да очарова една Айез Седай.“ А Моарейн танцуваше, и още как. Той лично беше танцувал веднъж с нея. И едва не се настъпваше сам на всяка стъпка. „Престани да мислиш за нея като за някое селско момиче само защото си видял… Та тя е една проклета Айез Седай! Имаш си айилец, за когото да мислиш.“ Тръсна глава и заслиза по стълбището.
Гостната беше претъпкана. Бяха донесли още столчета и пейки, а тези, за които нямаше място, стояха покрай стените. Чернокосото момиче не можа да види, а никой друг не го и погледна, докато минаваше забързан през помещението.
Орбан беше заел една от масите сам, изпружил превързания си крак на един тапициран стол, с мека пантофка на стъпалото. Държеше в ръка сребърен стакан и една млада прислужница му доливаше вино.
— Тъй де — разправяше той на всички в залата, — знаехме, че айилците са свирепи воини, двамата с Ган, но време за колебание нямаше. Извадих аз меча и сръгах с пети моя Лъв в ребрата…
Перин се сепна, но съобрази, че сигурно конят на човека се казва Лъв. „Не бих се учудил, ако се похвали, че е яздил лъв.“ За миг се засрами — това, че този човек не му допадаше, не беше достатъчна причина да го смята за чак такъв самохвалко. Излезе бързо навън, без да се обръща.
Улицата пред хана също беше претъпкана с хора, които не можеха да намерят място в гостната и надничаха през прозорците, и два пъти повече, които се бутаха край вратата, за да чуят разказа на Орбан. Никой не погледна Перин повече от веднъж, макар че последва тих ропот от страна на тези, които бяха избутани при излизането му.
Всички излезли през нощта явно бяха в хана или пред него, защото площадът беше пуст. От време на време нечия човешка сянка се раздвижваше откъм осветените прозорци, но само толкова. Въпреки това Перин изпита чувството, че го следят, и се озърна притеснено. Не се виждаше нищо освен загърнати в нощен мрак улици, осеяни със светещи прозорци. Повечето прозорци около площада бяха тъмни с изключение на няколко по горните катове.
Гредата стърчеше както я беше запомнил, мъжът — айилецът — все така седеше в клетката, висяща по-високо от досега му. Айилецът, изглежда, беше буден — във всеки случай главата му бе изправена, — но изобщо не погледна надолу към Перин. Камъните, хвърляни от децата, лежаха разпилени под клетката.
Клетката висеше на дебело въже, завързано за халка от горната й страна, минаващо през тежък скрипец на напречното дърво и затегнато долу на два високи пъна, набити от двете страни на правата греда. Остатъкът от въжето лежеше намотан небрежно на земята.
Перин отново огледа тъмния площад. Все още имаше чувството, че го наблюдават, но пак не видя нищо. Вслуша се, но и нищо не чу. Надуши пушек от комини и миризми на гозби откъм къщите, а също човешка пот и засъхнала кръв от мъжа в клетката. Миризма на страх от него не лъхаше.
„Неговото тегло и освен това клетката“ — помисли си той, докато пристъпваше към висилката. Не разбра кога бе решил да го направи нито дали изобщо го беше решил, но знаеше, че ще го направи.
Запъна крак в тежката греда, дръпна въжето и леко издигна клетката, за да го разхлаби. Трепването на въжето му подсказа, че мъжът в клетката най-сетне се е размърдал, но твърде много бързаше, за да спре и да му обясни какво е наумил. Разхлабената част на въжето му позволи да го отвие от пъновете. Обгърнал гредата с крака, младежът бавно спусна клетката върху каменните блокове на паважа.