Айилецът вече го гледаше с хладно любопитство. Перин не му каза нищо, а огледа по-внимателно клетката. Стисна устни. Като се прави нещо, дори нещо такова, човек трябва да го направи добре. Цялата предница беше врата на груби панти, направена припряно, но затворена с добър катинар на верига, изкована също толкова немарливо, колкото клетката. Той опипа веригата, намери най-лошата брънка и напъха в нея дебелия шип на секирата си. Рязко извиване на китката и брънката се охлаби. След секунди Перин скъса веригата, измъкна я от халките и отвори вратата.
Айилецът остана да седи, все така прибрал колене под брадичката си. Гледаше го.
— Е, и? — прошепна дрезгаво Перин. — Отворих ти я, но няма да те нося, мътните да те вземат. — Огледа припряно тъмния площад. Все така нищо не се движеше наоколо, но пак му се стори, че го наблюдават.
— Силен си, влагоземецо. — Айилецът изобщо не понечи да излезе, само размърда рамене. — Трима мъже им трябваха, за да ме вдигнат горе. А ти ме свали сам. Защо?
— Не обичам да гледам хора в клетки — прошепна Перин. Искаше да се махне. Клетката зееше отворена, а онези невидими очи го гледаха. Но айилецът си седеше. „Като правиш нещо, направи го добре.“ — Ще излезеш ли най-после, преди да е дошъл някой?
Айилецът сграбчи средната желязна пръчка над главата си и само с едно движение се измъкна и се изправи. Оказа се почти с половин глава по-висок от Перин. Взря се в очите му — Перин знаеше, че сега, в нощта, те блестят под лунната светлина като старо злато — но не каза нищо за тях.
— От вчера съм тук, влагоземецо. — Прозвуча му като Лан. Не че гласовете и говорите им си приличаха, но айилецът притежаваше същата невъзмутима хладност и същата спокойна увереност. — Малко време ми трябва, да ми се раздвижат краката. Аз съм Гаул, от септата Имран на Шаарад Айил, влагоземецо. Дай’ен М’таал съм, Каменно куче. Водата ми е твоя.
— Хубаво. Аз пък съм Перин Айбара. От Две реки. Ковач съм. Трябваше вече да се махнат оттук. — Ако някой дойдеше, щяха отново да набутат Гаул в клетката, стига да не го убиеха, а и едното, и другото щеше да развали работата на Перин. — Не се сетих да ти донеса шише вода или мях. Защо ме наричаш „влагоземец“?
Гаул посочи към реката и на Перин му се стори, че изглежда някак смутен.
— Преди три дни гледах как едно момиче си играе в голямата локва. Бях само на двайсетина крачки оттам. Тя… ей така се издърпваше през водата. — Той неловко изобрази с ръка плуващо движение. — Смело момиче. Когато пресичам тези… реки… направо се побърквам. Никога не съм допускал, че може да има такова нещо, като много вода, камо ли че по света може да има толкова вода, колкото имате вие, влагоземците.
Перин поклати глава. Знаеше, че в пустинята Айил има малко вода — това беше едно от малкото неща, които знаеше за нея — но не беше допускал, че ще е толкова малко, та да предизвика такава реакция.
— Далече си от родния край, Гаул. Защо си тук?
— Търсим — отвърна бавно Гаул. — Търсим Оня, що иде със Зората.
Перин беше чувал това име и преди и знаеше със сигурност за кого става дума. „О, Светлина, винаги се стига до Ранд. Вързан съм за него като жалък кон за подковаване.“
— Търсите го в грешна посока, Гаул. Аз също го търся, но той е тръгнал за Тийр.
— За Тийр? — повтори изненадано айилецът. — Защо? Всъщност точно така трябва да е. Пророчеството казва, че когато падне Тийрският камък, ние най-сетне ще напуснем Триделната земя. — Така айилците наричаха пустинната си земя. — В него се казва, че ще се променим и ще намерим отново онова, което е наше и което сме изгубили.
— Може и така да е. Не ви знам пророчествата, Гаул. Готов ли си вече да тръгнеш? Всеки миг някой може да дойде.
— Късно е за бягство — каза Гаул и в същия миг нечий плътен глас извика:
— Дивакът е пуснат!
През площада тичаха десетина мъже в бели плащове, с извадени мечове, коничните им шлемове проблясваха под лъчите на луната, Чеда на Светлината.
Сякаш цялото време на света беше негово, Гаул вдигна къс тъмен плат от раменете си и го уви около главата си, нагласяйки го отпред като черно було, скриващо цялото му лице, с изключение на очите.
— Обичаш ли Танца, Перин Айбара? — попита той. След което се понесе право срещу връхлитащите Бели плащове.
Те се изненадаха само за миг, но този миг явно беше всичко, от което айилецът имаше нужда. Той изрита меча от китката на първия, който налетя срещу него, а после вдървената му ръка се изстреля като кама в гърлото му и Белият плащ се срина на земята. Айилецът се плъзна встрани от падащия, изви ръката на следващия мъж — чу се изпукване — и го запокити в краката на трети, после изрита четвърти в лицето. Наистина беше като танц, от един към друг, без спиране и забавяне, макар че залитналият се изправи с мъка на крака, а онзи със счупената ръка надигна меча си. Гаул затанцува сред тях.