Перин забърза нагоре по стълбите. „Е, вече наистина ги познаваш.“
Откъм стаята на Моарейн се чуваха гласове. Не искаше и да си помисли какво казва Айез Седай, така че забърза и мушна глава в стаята на Лоиал.
Огиерското легло беше ниско, масивно и два пъти по-дълго и по-широко от обикновено легло. Заемаше по-голямата част от стаята, не по-малко просторна и хубава от тази на Моарейн. Перин смътно си спомни, че Лоиал беше споменал нещо за изпято дърво, и в друг момент сигурно щеше да се спре, за да се възхити на плавните му извивки, които го правеха да изглежда все едно че е израснало на мястото си. Явно някога много отдавна в Ремен се беше отбил някой огиер, защото ханджията беше намерил и едно дървено кресло като за Лоиал и го беше напълнил с възглавници. Огиерът се беше разположил удобно в него, по риза и гащи, чешеше разсеяно голия си глезен с палеца на другия си крак и пишеше в голяма, подвързана с плат книга, поставена на облегалката.
— Тръгваме! — каза Перин.
Лоиал подскочи и за малко да разлее мастилницата и да събори книгата.
— Тръгваме ли? Та ние едва-що пристигнахме — изръмжа той.
— Да, тръгваме. Срещаме се при конюшнята, побързай. И гледай да не те види някой като излизаш. Мисля, че има задно стълбище откъм кухнята. — Миризмата на храна откъм неговия край на коридора беше твърде силна, за, да няма такова.
Огиерът погледна съжалително леглото и заобува ботушите си.
— Но защо?
— Белите плащове — отвърна Перин. — Ще ти разкажа по-късно. — И измъкна главата си преди Лоиал да е успял да му зададе нови въпроси.
Не беше разопаковал багажа си и след като окачи колчана на колана си, метна одеялото и дисагите през рамо и вдигна лъка, не остана никаква следа, че е бил тук. Нито гънка върху сгънатите откъм краката одеяла върху леглото, нито капка вода в пукнатия умивалник. Дори фитилът на лоената свещ си остана недокоснат. „Трябва да съм знаел, че няма да остана. Напоследък, изглежда, не оставям никаква диря след себе си.“
Както подозираше, едно тясно стълбище в дъното водеше до тесен коридор, минаващ покрай кухнята. Той надникна предпазливо през открехнатата врата. Вътре в голямото плетено колело крачеше кухненският пес и въртеше дълъг шиш, на който бяха нанизани агнешки бут, голяма мръвка телешко, пет пилета и една гъска. От казана за супа, провиснал от тежка макара над второто огнище, се вдигаше благоуханна пара. Не се мяркаше нито готвачка, нито някое друго живо същество. Само кучето. Благодарен на лъжите на Орбан, Перин бързо излезе навън.
Оказа се първи в конюшнята. Един фенер, окачен на дървен стълб, хвърляше смътна светлина. Стъпко и другите им коне стояха в ясли близо до вратата; големият кон на Лоиал почти запълваше своята. Миризмата на сено и коне беше позната и успокояваща.
Дежуреше само един коняр, човечец с мършаво лице и мръсна риза, с оредяла сива коса, който настоя да разбере кой е Перин, че да му заповядва да оседлае четири коня, кой му е господарят и къде така е тръгнал натоварен посред нощ, и дали господин Фурлан знае, че се измъква ей така на, и какво крие в дисагите си, и какво му е на очите, да не е болен?
Във въздуха иззад Перин профуча монета и златото й проблесна в светлината на фенера. Конярят я улови с една ръка и я захапа.
— Оседлавай — каза Лан. Гласът му беше като студено желязо.
Конярят се поклони и се разбърза да приготви конете.
Моарейн и Лоиал пристигнаха при конюшнята тъкмо навреме и всички хванаха юздите и поведоха конете след Лан по една уличка, отвеждаща от хана към реката. Лекото потропване на копитата привлече вниманието само на едно дръгливо куче, което излая веднъж и подви опашка.
— Това навява спомени, нали, Перин? — каза Лоиал, тихо според собствените си представи.
— По-тихо — прошепна Перин. — Какви спомени?
— А, ами като по-рано. — Огиерът успя някак да приглуши гласа си; сега пак бръмчеше като бръмбар, само че с размерите на куче, а не на кон. — Измъкване в нощта, с врагове зад нас, а може би и пред нас, във въздуха витае опасност. И хладният полъх на приключението.