Перин погледна навъсен над седлото на Стъпко към Лоиал. Не беше трудно — очите му бяха малко над седлото, а Лоиал стърчеше с глава, рамене и гърди над него от другата страна.
— Какви ги говориш? Току-виж съм повярвал, че обичаш опасностите! Лоиал, да не си се побъркал?
— Просто се настройвам — отвърна му малко официално огиерът. Или може би оправдателно. — За книгата ми. Всичко това трябва да го опиша. Смятам, че започва да ми харесва. Приключенстването. Разбира се, че ми харесва. — Ушите му помръднаха свирепо. — Трябва да ми харесва, ако искам да го опиша.
Перин поклати глава.
Саловете край каменните кейове бяха тъмни, тихи и мрачни, както и повечето кораби. Но по пристана до борда на един двумачтов кораб се движеха фенери и хора, както и по палубата му. Основните миризми тук бяха на катран и въже, примесени с миризма на риба, въпреки че нещо откъм най-близкия склад излъчваше остри, лютиви аромати, почти заглушени от останалите.
Лан бързо намери капитана — нисичък слаб мъж, който имаше странния навик да държи главата си килната на една страна, докато слуша. Пазаренето скоро приключи и навързаха примки и пръти, за да вдигнат конете на борда. Перин се погрижи за конете, като им заговори успокоително; конете не понасяха необичайното, особено да ги вдигат във въздуха, но дори и жребецът на Стражника, изглежда, се поуспокои от тихото му мърморене.
Лан даде злато на капитана и сребро на двама от моряците, които изтичаха боси до един склад да донесат торби с ечемик. Други от екипажа оградиха конете между мачтите с няколко въжета, като не спираха да мърморят за мръсотията, която щяло да трябва да чистят. Перин не мислеше, че искат някой да ги чуе, просто ушите му уловиха приказките им. Тези хора явно не бяха свикнали да превозват коне.
Скоро „Снежната гъска“ беше готова да отплава, съвсем малко преди плановете на самия капитан. Казваше се Джайм Адарра. След като развързаха въжетата, Лан поведе Моарейн долу, а Лоиал ги последва с бездънна прозявка. Перин остана облегнат на перилото край носа и се зачуди дали „Снежната гъска“ ще надбяга вълците по реката, дали ще изпревари сънищата.
И тъкмо когато и последното въже беше хвърлено на брега и един от докерите го улови, някакво момиче в тесни срязани поли излетя от сенките между два склада с вързоп в ръце и скочи на палубата. В следващия миг моряците оттласнаха кораба от брега.
Адарра се завтече към нея от мястото си при кормилото, но тя спокойно остави вързопа си и бързо заговори:
— Ще попътувам по реката до… а-а… да речем, докъдето пътува той. — И кимна към Перин, без да го поглежда. — Не възразявам да спя на палубата. Студът и влагата не ме притесняват.
Последваха няколко минути пазарене. Тя му подаде три сребърника, изгледа намръщено медниците, които й върна, след което ги пъхна в кесийката си и пристъпи до Перин.
От нея се носеше мирис на дъхави треви, лек, свеж и чист. Тя го изгледа с тъмните си скосени очи, а после се обърна към брега. Беше някъде на неговата възраст, реши той; не можеше да реши дали носът й отива, или е малко прекалено голям. „Ти наистина си глупак, Перин Айбара. Защо толкова те интересува как изглежда тя?“
Вече бяха на двайсетина крачки; греблата оряха бели бразди в черната вода. За миг Перин си помисли дали да не я хвърли през борда.
— Е — рече тя, — не очаквах пътищата ми да ме върнат в Иллиан толкова скоро. — Гласът й беше звучен и тя говореше равно, но не неприятно. — Ти също отиваш в Иллиан, нали? — Той стисна устни. — Недей да се цупиш. Оставихте голяма бъркотия, ти и онзи айилец. Врявата тъкмо се надигна, когато тръгнах.
— Нали не си им казала?
— Хората в градчето си мислят, че айилецът е скъсал веригата със зъби или с голи ръце. Не можеха да решат кое от двете. — Тя се изкикоти. — Орбан гръмко недоволстваше, че раните щели да му попречат да тръгне лично да го залови.
Перин изсумтя.
— Ако още веднъж срещне айилец, ще си подмокри гащите, мътните го взели. — Окашля се и измънка: — Извинявай.
— За това не знам — отвърна тя, сякаш забележката му беше съвсем на място. — Видях го в Джеанна през зимата. Би се с четирима наведнъж. Двама уби, а другите двама принуди да се предадат. Не подбира за бой мъже, които не могат да се защитават. Но въпреки това е глупак. Въртят му се едни странни идеи за Великия черен лес. Онова, което някои наричат Гората на сенките. Чувал ли си за нея?
Той я изгледа накриво. Говореше за боеве и убийства така спокойно, както някоя друга жена би говорила как се печат курабийки. Никога не беше чувал за Великия черен лес, но Гората на сенките се намираше южно от Две реки.