— Ти преследваш ли ме? Гледаше ме там, в хана. Защо? И защо не си им казала какво си видяла?
— Един огиер — каза тя, взирайки се в реката — си е явно огиер, а другите не беше много трудно да разпозная. Успях да надникна много по-добре под качулката на „лейди Алис“ от Орбан и това лице подсказва, че мъжът с каменното лице е Стражник. Светлината да ме изгори, не бих пожелала да ми се ядоса. Той винаги ли изглежда така, или просто яде камъни за вечеря? Както и да е, оставаше ти. Не обичам нещо да не ми е ясно.
Той отново се замисли дали да не я хвърли през борда. Този път на сериозно. Но Ремен вече се бе превърнал в светло петънце далеч зад кърмата и той не можеше да прецени колко има до брега.
Тя, изглежда, прие мълчанието му като подкана да продължи.
— Така че имам една… — огледа се и сниши глас, въпреки че най-близкият гребец бе на цели десетина крачки от тях — Айез Седай, един Стражник, един огиер… и ти. Селянин, на пръв поглед. — Скосените й очи се вдигнаха да срещнат неговите жълти — той не ги отклони и тя се засмя. — Само дето освобождаваш затворен в клетка айилец, говориш си надълго и широко с него, след което му помагаш да накълца дузина Бели плащове на наденица. Предполагам, че го правиш редовно — ти определено изглеждаше, сякаш за теб това си е нещо най-обикновено. Надушвам нещо странно в група пътници като вашата, а тъкмо странните дири са това, което търсят Ловците.
Той примигна.
— Ловец? Ти? Ти не можеш да си Ловец. Ти си момиче!
Усмивката й стана толкова невинна, че той се дръпна. Момичето отстъпи назад, махна с двете си ръце и вече държеше в тях два ножа, толкова ловко, колкото можеше да го направи само Том Мерилин. Единият от гребците извика задавено, а двама други се препънаха; дългите гребла се заблъскаха и оплетоха и „Снежната гъска“ се килна на една страна, докато виковете на капитана не оправиха нещата. Междувременно чернокосото момиче направи така, че ножовете отново да изчезнат.
— С пъргави пръсти и чевръст ум се стигна много по-далеч, отколкото с меч и мускули. Острият поглед също помага, но за щастие си имам и него.
— И скромност също — промърмори Перин. Тя май не усети иронията.
— Положих клетвата и получих благословията на Великия площад на Тамаз, в Иллиан. Може би бях най-младата, но в онази гмеж, при всичките онези тромпети, барабани, цимбали и викане… И някое шестгодишно хлапе можеше да положи клетвата, без никой да забележи. Бяхме над хиляда души, може би две хиляди, и всеки с идея къде да намери Рога на Валийр. Аз си имам своя — може би ще се окаже вярна, — но никой Ловец не може да си позволи да подмине странна диря. Рогът със сигурност се намира в края на някоя странна диря, а не съм виждала по-странна диря от тази, която оставяте вие четиримата. Накъде сте тръгнали? За Иллиан? Или за някъде другаде?
— Каква ти беше идеята? — попита той. — За това къде е Рогът? — „Стои си на сигурно място в Тар Валон, надявам се, и Светлината дано даде никога повече да не го зърна.“ — Да не смяташ, че е в Геалдан?
Тя го изгледа намръщено — имаше чувството, че подуши ли нещо, не го изпуска, но беше готов да й предложи толкова странични дири, колкото може да поеме — след което каза:
— Да си чувал някога за Манедерен?
Той едва не се задави.
— Чувал съм — отвърна предпазливо.
— Всяка кралица на Манедерен е била Айез Седай, а кралят е бил Стражникът, обвързан с нея. Не мога да си представя такова място, но така се казва в книгите. Била е голяма земя — по-голямата част от Андор, Геалдан и още — но престолнината, самият град, се е намирал в Мъгливите планини. Там смятам, че е Рогът. Освен ако вие четиримата не ме заведете до него.
Той се наежи. Позволяваше си да го поучава като неграмотен селски дръвник.
— Рогът в Манедерен няма да го намериш. Градът е бил разрушен по време на Тролокските войни, когато последната кралица привлякла твърде много от Силата, за да унищожи Властелините на ужаса, които убили съпруга й. — Моарейн му беше казала имената на този крал и кралица, но той ги беше забравил.
— Не в Манедерен, селянче — отвърна тя кротко, — макар че такава земя би могла да е много подходящо място за скривалище. Но в Мъгливите планини е имало други държави, други големи градове, толкова древни, че дори Айез Седай не ги помнят. Я си помисли за онези приказки, че било лош късмет да навлезеш в планините. Какво по-добро място да се скрие Рогът от онези забравени градове?