Духна фенера и за първи път от дни насам се излегна. „Как, в името на Светлината, ще се оправи Лоиал в нар като този?“ Всички почти безсънни напоследък нощи се стовариха върху него, изтощението го налегна. Усети, че е успял да изхвърли айилеца от главата си. Както и Белите плащове, „Тази прокълната от Светлината секира! Да ме изгори дано, никога да не бях я виждал.“ Това беше последната му мисъл преди да дойде сънят.
Обгръщаше го плътна сива пелена. Мъглата бе толкова гъста, че едва виждаше ботушите си. Наоколо можеше да се крие какво ли не. И освен това нещо с мъглата не беше наред — липсваше й влага. Посегна към колана, за да подири спокойствие в убедеността, че може да се защити, и се сепна. Секирата му я нямаше.
Нещо помръдна сред мъглата, като завихрена сред сивотата сива спирала. Нещо идеше към него.
Той се напрегна, зачуден дали ще е по-добре да побегне, или да се бори с голи ръце, зачуден дали все пак има нещо, с което да се бори.
Разцепилата сумрака бразда се оформи във вълк. Косматото му туловище почти се сливаше с мъглата.
„Скокливец?“
Вълкът се поколеба, после пристъпи и застана до него. Беше Скокливец — сигурен беше, но нещо във вълчата стойка, нещо в жълтите очи, които се вдигнаха за кратко да срещнат неговите, искаше от него да замълчи, в ум и тяло. И да го следва — това искаха очите.
Той положи длан върху козината на вълка и щом го направи, Скокливец тръгна напред. Той се остави да го водят. Козината под ръката му беше дебела и рунтава. Като истинска.
Мъглата се сгъсти и скоро само ръката му подсказваше, че Скокливец все още е тук. Плътна сива мъгла. Все едно че беше увит в току-що остригана вълна. Порази го и това, че не чува нищо. Дори собствените си стъпки. Раздвижи пръсти и се успокои, че поне усеща ботушите на краката си.
Сивотата се смрачи още повече и двамата със Скокливец закрачиха през катраненочерно. Не можеше да види ръката си дори когато посегнеше към носа си. Опита за малко да върви със затворени очи и не забеляза разлика. Все още не се чуваше никакъв звук. Дланта му напипваше грубата козина по вълчия гръб, но под ботушите си не усещаше нищо.
Изведнъж Скокливец спря, принуждавайки и него да се закове на място. Той се огледа… и стисна очи. Вече усещаше някаква разлика. И изпитваше нещо — гадене, гърчещо стомаха му. Насила отвори очи и погледна надолу.
Онова, което видя, бе невъзможно да е там, освен ако не стояха във въздуха. Не виждаше нищо от вълка, нито от себе си, сякаш и двамата бяха станали безтелесни — от тази мисъл стомахът му се стегна на възел, — но под него, така видимо, сякаш бяха осветени от хиляда светилника, се простираха безкрайни редици огледала, които сякаш висяха в чернотата, макар да бяха изравнени, като изправени върху някакъв огромен под. Продължаваха докъдето стигаше погледът му, във всички посоки, но точно под краката му имаше голо пространство. И хора в него. Изведнъж той започна да чува гласовете им така ясно, все едно че се намираше сред тях.
— Велики властелине — измънка един от тях. — Къде е това място? — Огледа се и потръпна, когато образът му се върна, отразен хилядократно, и след това задържа погледа си само напред. — Аз бях заспал в Тар Валон, велики властелине. Аз сега спя в Тар Валон! Къде е това място? Да не съм полудял?
Някои от хората около него бяха облечени в богато извезани палта, други бяха с по-просто облекло, трети бяха голи или по долни дрехи.
— Аз също спя — почти изкрещя друг. — В Тийр. Помня, че легнах до жена си.
— Аз пък спя в Иллиан — рече потресен трети, облечен целия в пурпур и злато. — Знам, че спя, но това не може да бъде. Знам, че сънувам, но това тук е невъзможно. Къде ще да е това, велики властелине? Наистина ли си дошъл за мен?
Тъмнокосият мъж, който стоеше пред тях, бе облечен в черно, със сребърна дантела на шията и китките. От време на време опираше ръка на гърдите си, сякаш го болеше. Там долу навсякъде имаше светлина, сякаш прозираща от нищото, но този мъж, точно под Перин, сякаш бе загърнат в сянка. Мрак се виеше около него, милваше го.
— Тишина! — Чернодрехият мъж не заговори силно, но не беше и нужно. Беше вдигнал глава; очите и устата му бяха дупки, зейнали към бушуващ ковашки огън, целите в пламък и свиреп блясък.
Сега Перин го позна. Баал-замон. Взираше се надолу в самия Баал-замон. Страх го прониза като набити с чук клинове. Би побягнал, но не усещаше нозете си.