Чернилката бавно отново се превърна в мъгла, а мъглата постепенно изтъня, докато той не излезе със Скокливец на един тревист хълм, ярко огрян от дневна светлина. Птици запяха в горичката в подножието на хълма. Той се озърна през рамо. Хълмиста равнина, осеяна с групи дървета, се простираше чак до хоризонта. Нямаше и следа от мъгла. Големият вълк стоеше и го гледаше.
— Какво беше това? — настоя да разбере той, мъчейки се умствено да превърне въпроса в мисли, достъпни за вълчия ум. — Защо ми го показа? Какво беше това?
Чувства и образи нахлуха в мислите му и той се помъчи да ги облече в думи. „Каквото трябва да видиш. Пази се. Млади бико. Това място е опасно. Пази се като вълче, тръгнало да улови таралеж.“ Последното стигна до него като „малкото трънливо гръбче“, но умът му постави име на животното, както го знаеше като човек. „Ти си твърде млад и нов.“
— Истинско ли беше?
„Всичко е истинско, видимото и невидимото.“ С това сякаш отговорът на Скокливец се изчерпа.
— Скокливец, ти как се озова тук? Видях как загина. Усетих как загина!
„Всички сме тук. Всички братя и сестри, които са, които бяха и които ще бъдат.“ Перин знаеше, че вълците не се смеят, във всеки случай не като хората, но за миг му се стори, че Скокливец се хили. „Тук се рея като орлите.“ Вълкът се стегна и скочи нагоре във въздуха. Въздухът го понесе, все по-нагоре, докато той не се превърна в малка точица в небето, и го застигна сетна мисъл. „Да се рея.“
Перин се загледа нагоре със зяпнала уста. „Той успя.“ Очите му запариха и той се изкашля и отри нос с опакото на ръката си. „Остава да се разплача като момиченце.“ Огледа се да види дали някой не ги е забелязал и от това всичко бързо се промени.
Стоеше на някаква височина със сенчести, неразличими падини и възвишения наоколо. Сякаш изчезваха твърде скоро в далечината. Под него стоеше Ранд. Ранд и разпокъсан обръч от мърдраали и мъже и жени, чиито погледи пронизваха пространството. Кучета виеха някъде далече и Перин разбра, че са по дирите на нещо. Воня на мърдраал и силна миризма на изгоряла сяра изпълваха въздуха. Перин настръхна.
Кръгът от мърдраали и човеци започна да се стеснява около Ранд, всички пристъпваха като в сън. А Ранд започна да ги избива. Огнени топки излетяха от ръцете му и погълнаха двама. Мълния блесна отгоре и овъгли други. Снопове светлина като нажежена до бяло стомана префучаха от свитите му юмруци към трети. А оцелелите продължаваха да пристъпват бавно, все по-близо, сякаш не забелязваха какво става около тях. Падаха и загиваха, докато не остана нито един. Ранд се срути на колене, задъхан. Перин не разбра дали се смее, или плаче — приличаше и на двете.
Откъм височините се появиха нови силуети, на други мърдраали и други човеци и всички тръгнаха към Ранд.
Перин сви шепи около устата си:
— Ранд! Ей, Ранд! Още идат!
Ранд вдигна очи към него и се озъби. Лицето му бе плувнало в пот.
— Ранд, те…
— Да те изгори дано! — изрева Ранд.
Светлина опари очите на Перин и болката опърли всичко.
Изстена и се сви на кълбо върху тесния нар. Светлината продължаваше да го пари зад клепачите. Гърдите, го боляха. Той вдигна ръка да ги опипа и трепна, докоснал прогорено под ризата си — петно не по-голямо от сребърен петак.
Малко по малко насили вкочанените си мускули да се отпуснат и изпъна крака. „Моарейн. Този път трябва да кажа на Моарейн. Само да изчакам болката да заглъхне.“
Но с отшумяващата болка го обзе изтощение. Смътно си помисли, че трябва да стане, но сънят отново го придърпа.
Когато отново отвори очи, остана излегнат, забил поглед в гредите на тавана. Светлината, проникваща през долния и горен процеп на вратата му, подсказа, че е настъпило утрото. Той пипна гърдите си, за да се увери, че си е въобразил, че си е въобразил всичко толкова добре, че чак усеща парене.
Пръстите му напипаха обгореното. „Значи не съм си го въобразил.“ Имаше смътни спомени за няколко други сънища, разтапящи се, още щом се сетеше за тях. Обикновени сънища. Дори се чувстваше почти така, сякаш беше прекарал нощта добре. „И бих прекарал още една нощ, още сега.“ Но това означаваше, че ще заспи. „Стига да няма вълци наоколо.“