Спомни си, че се беше замислил в онова кратко пробуждане след съня със Скокливец и след миг размисъл бе решил, че сънят е добър.
Почука на пет врати и го изругаха на два пъти — пътниците от две от каютите бяха излезли на палубата, — докато намери Моарейн. Тя беше напълно облечена, седеше на един от наровете, кръстосала крака, и четеше от бележника си под светлината на фенера. Някъде откъм началото, забеляза той — бележки, които сигурно си бе записала още преди да пристигне в Емондово поле. Вещите на Лан лежаха подредени на другото легло.
— Имах сън — каза й той и продължи да й разказва. Всичко. Дори вдигна ризата си да й покаже кръгчето на гърдите си — червено, с вълнисти червени линии, излизащи от него. Досега беше премълчавал някои неща пред нея и подозираше, че отново ще го направи, но това можеше да се окаже твърде важно, за да го премълчи. Нитчето е най-дребната част от ножиците и най-лесно за правене, но без него ножиците не режат. Когато свърши, зачака мълчаливо.
През цялото време тя го беше гледала безизразно, но тъмните и очи претегляха всяка дума, излизаща от устата му, оглеждаха как устните му я оформят, преценяваха я, вдигаха я на светло да я видят по-добре. Сега седеше също така спокойно, но това, което погледът й преценяваше, беше самият той, него претегляше тя и него повдигаше на светло.
— Е, важно ли е? — попита той настойчиво. — Смятам, че беше един от онези вълчи сънища, за които ми каза — сигурен съм; не може да е друго! — но то не прави нещата, които видях, истински. Само че ти каза, че някои от Отстъпниците са на свобода, и спомена за Ланфеар, и… Кажи, важно ли е, или напразно стоя тук като последен глупак?
— Има жени — отвърна тя замислено, — които ще направят всичко, за да те опитомят, ако чуят онова, което току-що чух аз. — Дробовете му се смразиха. Не можеше да вдиша. — Не те обвинявам в това, че можеш да преливаш — продължи тя и ледът в него се стопи — нито че дори можеш да се научиш. Един опит да бъдеш опитомен не би ти навредил, ако изключим грубото отношение на Червената Аджа към теб, преди да разберат, че са сгрешили. Такива мъже се срещат толкова рядко, че дори Червените, при всичкото им усърдно издирване, са намерили само трима през последните десет години. Във всеки случай, преди да избуят Лъжедраконите. Това, което се опитвам да ти изясня, е, че не смятам, че изведнъж ще започнеш да владееш Силата. Не трябва да се боиш от това.
— Много ти благодаря за това — отвърна той с горчивина. — Но нямаше нужда да ме плашиш до смърт само за да ми кажеш накрая, че няма нужда да се боя!
— О, поводи да се боиш има предостатъчно. Или поне да бъдеш предпазлив, както те е посъветвал вълкът. Червени сестри, или други, биха могли да те убият преди да открият, че в теб няма нищо за опитомяване.
— Светлина! Светлината да ме изгори! — Той я изгледа навъсено. — Опитваш се да ме водиш за носа, Моарейн, но аз не съм биче и нямам халка на носа. Червената Аджа или някои други не биха помислили за опитомяване, освен ако няма нещо истинско в това, което сънувах. Означава ли това, че Отстъпниците са се измъкнали на свобода?
— Вече ти казах, че е възможно да са. Някои от тях. Твоите… сънища не са това, което очаквах, Перин. Съновничките са писали за вълци, но това не очаквах.
— Е, аз пък мисля, че беше истинско. Мисля, че видях нещо, което наистина се случи, нещо, което не трябваше да виждам. — „Нещо, което трябваше да видиш.“ — Мисля, че най-малкото Ланфеар е на свобода. Какво ще направиш?
— Ще ида в Иллиан. А оттам ще тръгна за Тийр. И се надявам да стигна там преди Ранд. Наложи се да напуснем Ремен преждевременно и Лан не можа да открие дали той е прекосил реката, или е тръгнал по нея. Но ще го разберем още преди да стигнем до Иллиан. Ще намерим знаци, ако той е минал оттук. — Тя погледна към бележника си, сякаш искаше да продължи да чете.
— И това ли е всичко, което ще направиш? При все че Ланфеар е на свобода и Светлината знае само колко още други?
— Не ме питай — отвърна му хладно тя. — Не знаеш какви въпроси да зададеш, а няма да разбереш и половината от отговорите, ако ти ги кажа. А аз няма да ти ги кажа.
Той пристъпи на място пред равнодушния й поглед и разбра, че няма да му каже нищо повече. Ризата се отри болезнено в прогореното петно на гърдите му, раната не изглеждаше тежка — „Не и за ударен от мълния!“ — но как се бе появила, беше друг въпрос.