— Ще Изцериш ли това?
— Това, че Единствената сила е била използвана срещу теб, не те ли притеснява вече, Перин? Не, няма да го Изцеря. Не е сериозна, а и ще ти напомня, че трябва да внимаваш. — Да внимава да не й досажда, разбра той, и да не разказва сънищата си на други. — Нещо друго има ли, Перин?
Той тръгна към вратата, но се спря.
— Има още нещо. Ако знаеш, че една жена се казва Зарийн, ще сметнеш ли, че това означава нещо за нея?
— Защо, в името на Светлината, ми задаваш този въпрос?
— Едно момиче — отвърна той неловко. — Млада жена. Запознах се с нея снощи. Тя е от другите пътници. — Реши да я остави сама да разбере, че Зарийн е открила, че е Айез Седай. И че, изглежда, смята да ги следва, за да намери чрез тях Рога на Валийр. Не желаеше да премълчава неща, които му се струваха важни, но щом Моарейн предпочиташе да пази тайни, защо да не го прави и той?
— Зарийн. Името е салдейско. Никоя жена не би кръстила дъщеря си така освен ако не очаква, че ще стане голяма красавица. И че ще сломява мъжките сърца. Красавица, на която е отредено да лежи на меки възглавници в палати, заобиколена от слуги и лакеи. — Тя се усмихна насмешливо. — Може би имаш още един повод да бъдеш предпазлив, Перин, щом сред пътниците с нас има и една Зарийн.
— Смятам да съм предпазлив — отвърна той. Поне беше разбрал защо Зарийн не харесва името си. Наистина не подхождаше на един Ловец на Рога. „Стига да не се нарича Соколица.“
Излезе на палубата, Лан се занимаваше с Мандарб, а Зарийн седеше върху едно навито въже, точеше един от ножовете си и го гледаше. Големите триъгълни платна на „Снежната гъска“ се бяха издули и корабът се носеше надолу по течението.
Очите на Зарийн проследиха Перин, който мина край нея и застана на носа. Водата се къдреше от двете му страни като земя, обръщаща се под натиска на добър плуг. Той се замисли удивен — за сънища, за айилци, за виденията на Мин и за соколици. Гърдите го боляха. Животът никога не му беше се струвал толкова заплетен.
Ранд изправи гръб след изтощителния сън. Наметалото, което бе използвал за завивка, се бе отметнало. Хълбокът го болеше, старата рана от Фалме пулсираше. Огънят беше изгорял до въглени, само тук-там потръпваха пламъчета, но бе достатъчен, за да отблъсне сенките. „Това беше Перин. Той беше! Беше той, не беше сън. Не знам как. За малко да го убия! О. Светлина! Трябва да внимавам!“
Вдигна един дълъг дъбов клон, за да го напъха в жаравата, и спря. Към огъня идваха коне. Поне десетина. „Трябва да внимавам. Не бива да допускам повече грешки.“
Конете навлязоха в сумрачната светлина и спряха. Сенките прикриваха ездачите, но повечето изглеждаха мъже с грубовати лица, е кръгли шлемове и дълги кожени елеци, обшити с метални дискове, като рибешки люспи. С тях имаше и една жена, с посивяла коса и съсредоточен поглед. Тъмната й рокля беше вълнена, без везмо, но фино изтъкана и украсена със сребърна брошка с формата на лъв. Търговка, така му се стори — беше виждал такива сред ония, които идваха понякога да изкупят табак или вълна в Две реки. Търговка с охраната си.
„Трябва да внимавам — помисли си той пак. — Никакви грешки повече.“
— Хубаво място за бивак си избрал, младежо — каза тя. — И аз много пъти съм го използвала на път за Ремен. Наблизо има изворче. Вярвам, че нямаш нищо против да го споделим? — Стражите й вече слизаха от конете, придърпвайки коланите на мечовете и отвързвайки връзките на седлата.
— Нямам — отвърна Ранд.
„Внимавай.“ Две стъпки го приближиха достатъчно и изведнъж той скочи и се завъртя — „Трън, полетял сред вихъра“ — с меч със знак на чапла, изсечен от огън, за да вземе главата й още преди изненадата да се бе изписала на лицето й. „Тя беше най-опасната.“
Стъпи на земята още преди главата й да се изтъркули край коня. Стражите й зареваха, запосягаха за мечовете си, закрещяха, разбрали, че мечът му гори. Затанцува сред тях, както го беше учил Лан, и разбра, че би могъл да избие и десетимата с обикновена стомана — но мечът, който държеше, бе част от него. И последният мъж рухна. Всичко толкова приличаше на тренировка, че той понечи да прибере оръжието в ножницата с движението, наречено „Сгъване на ветрилото“, но се сети, че ножница няма и че и да имаше, това острие щеше да я изпепели.
Остави меча да се стопи във въздуха и се извърна да огледа конете. Повечето се бяха разбягали, но високият кон на жената стоеше на място, гледаше го с бялото на очите и пръхтеше тревожно. Обезглавеното тяло на жената лежеше на тревата, все още стиснало в ръка юздите, и главата на животното се беше свела надолу.