Ранд издърпа юздите от изстиващата ръка, събра оскъдните си вещи, без да ги пуска и се метна на седлото. „Трябва да внимавам“ — помисли си той, оглеждайки труповете. — „Никакви грешки.“
Силата все още го изпълваше, потокът на сайдин, по-сладък от мед на диви пчели и по-смрадлив от гнила леш. И той внезапно преля — без всъщност да разбира какво прави, нито как, просто му се стори, че така трябва — и подейства, телата се надигнаха. Положи ги в редица, с лице към себе си, на колене, с лица, заровени в земята. Поне онези, на които им бяха останали лица. На колене пред него.
— Щом аз съм Прероденият Дракон — рече им той, — така трябва да бъде, нали? — Трудно бе да пусне сайдин, но го пусна. „Ако го задържа дълго, как ще се предпазя от лудостта?“ Изсмя се горчиво. „Или е твърде късно за това?“
Навъсено огледа редицата. Беше сигурен, че мъжете са само десет, но в тази редица пред него бяха коленичили единадесет, един от които без никаква броня, но все още стискащ кама в ръката си.
— Лоши спътници си си избрал — каза му Ранд.
После смуши коня с пети и го подкара в лудешки галон в нощта. Дълъг беше пътят до Тийр, но той бе решен да стигне там по най-прекия път, дори да се наложеше да умори този кон и да открадне друг. „Ще сложа край на всичко това. На гаврата. На примамките. Ще сложа край! Каландор.“ Зовеше го.
Глава 37
Пожарища в Кайриен
Егвийн отвърна с изящно кимване на изпълнения с почтителност поклон на моряка, който изтопурка с боси крака покрай нея, запътил се да придърпа някакво въже, леко изкривило едно от големите квадратни платна. На връщане той пак й се поклони и тя отново му кимна, после се загледа в гористия кайриенски бряг, покрай който минаваше „Синият жерав“.
Край тях се изниза селце, или по-скоро останките от доскорошно селце. Половината къщи представляваха обгорени развалини, от които самотно стърчаха комини. Вратите на другите къщи се люшкаха на вятъра и по разкаляната улица лежаха разхвърляни парчетии покъщнина, дрипи и изпочупени мебели. Жива твар не се виждаше из селото освен едно примиращо от глад куче, което не обърна внимание на минаващия кораб. Видеше ли такава гледка, Егвийн винаги усещаше гадене в стомаха, но този път се помъчи да съхрани безстрастната суровост, която смяташе, че се полага на една Айез Седай. Усилието не й помогна особено. Отвъд селото, на три-четири мили от брега, към небето се виеше гъст стълб пушек.
Това не беше първият стълб пушек, който бе видяла, откакто Еринин бе достигнала границата на Кайриен, нито опустошеното село беше единственото. Но този път поне не се виждаха мъртви тела. На капитан Елисор от време на време се налагаше да насочва кораба по-близо до брега на Кайриен, за да избегне плитчините — беше им обяснил, че в тази част на реката те са много — но колкото и близо да минаваха, тя не бе видяла жив човек.
Селцето и стълбът пушек останаха зад кораба, но напред започна да се показва друга колона от дим, по-настрана от реката. Тук лесът изтъняваше, ясен, бук и черен бъз отстъпваха място на върба и елша и на някои други, непознати й видове растителност.
Вятърът подхвана пелерината й, но тя я остави да се вее — изпитваше наслада от чистата хладина на въздуха, наслада от свободата да носи кафяво вместо бяло, макар този цвят да не бе любимият й. Все пак роклята и пелерината бяха от хубава вълна, с добра кройка и добре ушити.
Друг моряк притича край нея и се поклони в движение. Тя се закле да понаучи поне част от това, което вършеха — не обичаше да се чувства невежа. Пръстенът на Великата змия на дясната й ръка предизвикваше неспирни поклони, още повече че и капитанът, и почти целият екипаж бяха родом от Тар Валон.
Този спор с Нинив го беше спечелила, въпреки че Нинив беше сигурна, че единствено тя от трите е достатъчно възрастна, за да накара хората да повярват, че е Айез Седай. Но се оказа, че Нинив греши. Вярно, че отначало ги изгледаха стреснато, когато се качиха на борда на „Синия жерав“, и че веждите на капитан Елисор се бяха вдигнали почти до мястото, където трябваше да е косата му, ако имаше такава, но той веднага се бе разтопил в усмивки и поклони.
— Голяма чест, Айез Седай. Три Айез Седай да пътуват на моя кораб! Голяма чест наистина. Обещавам ви бързо пътуване, докъдето пожелаете. И никакви главоболия с кайриенските бандити. Аз от онази страна на реката вече не спирам. Освен ако вие не пожелаете, разбира се, Айез Седай. Всъщност андорските войници държат няколко градчета от кайриенска страна. Голяма чест, Айез Седай!