Веждите му отново се бяха опитали да стигнат несъществуващата коса, когато те помолиха само за една каюта за трите — дори Нинив не искаше да остане сама през нощта, ако това не се налагаше. Всяка от тях можела да получи отделна каюта, без допълнително заплащане, увери ги той — други пътници нямало, карал само стока и ако Айез Седай имали бърза работа надолу по реката, той нямало да чака нито час за някой друг пътник. Те отново му казаха, че искат една обща каюта.
Капитанът Чин Елисор беше изненадан и му личеше, че не разбира, но пък бе роден и отраснал в Тар Валон и не беше от тия, дето ще задават въпроси на Айез Седай, щом те са изказали ясно намеренията си. Макар две от тях да изглеждаха твърде млади… но какво пък, някои Айез Седай бяха млади.
Руините останаха зад тях. Колоната пушек се приближи, друга, по-далечна, загатна за себе си надолу по брега. Гората вече преливаше в затревени ниски хълмове, осеяни с групи дръвчета. Всичко цъфтеше и се разлистваше, но това бе в толкова рязък контраст с пепелищата и руините, че не носеше радост на окото.
Егвийн за миг съжали, че край нея няма някоя Айез Седай, която да разпита. Някоя, на която да се довери. Погали с пръсти кесийката си и напипа усукания каменен пръстен на тер-ангреала, прибран в нея.
Беше го изпробвала всяка нощ, с изключение на две, откакто напуснаха Тар Валон, но никога не бе подействал два пъти по един и същи начин. О, тя винаги попадаше в Тел-айеран-риод, но единственото, което може би беше от значение от всичко, което видя, бе отново Сърцето на камъка, и всеки път без Силви, която да й обясни нещо. Със сигурност нямаше нищо свързано с Черната Аджа.
Собствените й сънища, без помощта на тер-ангреала, бяха запълнени с образи, напомнящи на отражения от Невидимия свят. Ранд, държащ меч, сияещ като слънце, докато не престана да вижда дали е меч, а после престана да различава дали това изобщо е той. Ранд, застрашаван по десетки начини, нито един от които не изглеждаше ни най-малко реален. В един сън той стоеше върху някакво ложе от огромни камъни, черни и бели, и се мъчеше де отбегне чудовищни ръце, които го тласкаха и изглежда, се опитваха да го премажат. Това може би значеше нещо. Сигурно значеше, но освен факта, че е заплашен от някого или от някои — струваше й се, че това поне бе ясно — освен това тя просто нищо не разбираше. „Сега не бих могла да му помогна. Сега си имам свой дълг. Та аз дори не знам къде е, освен че сигурно е на петстотин левги оттук.“
Беше сънувала Перин с един вълк, и със сокол, и с ястреб — соколът и ястребът се биеха — как Перин тича нанякъде в смъртен бяг, как Перин е стъпил драговолно на ръба на бездънна пропаст и вика: „Трябва да свърши! Трябва да се науча да летя преди да стигна дъното.“ Имаше и сън с един айилец и й се стори, че трябва да има нещо общо с Перин, но не беше сигурна. И един сън за Мин — как прескача железен капан, но незнайно защо минава през него, без дори да го забележи. И за Мат имаше сънища. За Мат, около когото се въртят зарове — стори й се, че разбира откъде идва това — за Мат, как го преследва един несъществуващ човек — виж, това така и не можа да го разбере; имаше един, който го преследваше, или може би повече от един, а в същото време някак си нямаше никого — и за Мат, как язди отчаяно към нещо невидимо в далечината, до което трябва непременно да стигне, и пак за Мат, с една жена, която сякаш мяташе фойерверки около себе си. Илюминаторка, реши тя, но това не правеше съня по-смислен от всички други.
Толкова много сънища имаше, че беше започнала да се съмнява във всички. Може би имаше нещо общо с честата употреба на тер-ангреала, или просто защото го носеше със себе си. Може би най-после бе започнала да разбира какво значи да си Съновница. Сънища и сънища, панически, трескави. Мъже и жени, измъкващи се от клетка, а после си поставят корони на главите. Жена, която си играе с кукли, и друг един сън — конците на куклите отвеждаха до по-големи кукли, а техните конци до още по-големи кукли, и така все по-нагоре, докато последните конци не изчезнаха в някакви невъобразими висоти. Умиращи крале, плачещи кралици, яростни битки. Бели плащове, вилнеещи из Две реки. Дори сънува отново Сеанчан. И то неведнъж. Тези сънища ги бе залостила в тъмен ъгъл — не можеше да си позволи да мисли за тях. И майка си и баща си сънуваше, всяка нощ.