— Разбира се, че е! — Нинив замълча и я изгледа намусено, после продължи с малко по-спокоен тон, но пак така напрегнато. — Капитанът твърди, че ще мине поне час, докато дойде друг кораб. С достатъчно весла, за да може да помогне. Или един ден. Или дори два. Не можем да си позволим да загубим два дни в чакане. Можем да отидем в онова село — как го нарекохте, капитане? Джурийн? — можем да отидем в Джурийн за по-малко от два часа. Ако капитан Елисор освободи кораба си толкова бързо, колкото се надява, можем да се качим пак. Той казва, че ще спре да види дали сме там. Ако обаче не успее да го измъкне, можем да вземем друг кораб от Джурийн. Капитанът казва, че там спирали търговци, заради андорските войници. — Тя си пое дълбоко дъх и гласът й стана още по-напрегнат. — Обясних ли основанията си достатъчно ясно? Друго искате ли?
— За мен е ясно — бързо вметна Елейн преди Егвийн да отговори. — И идеята ми изглежда добра. Ти също смяташ, че е добра, нали, Егвийн?
Егвийн кимна сърдито.
— Добра е.
— Но, Айез Седай — възрази Елисор. — Слезте поне на андорския бряг. Тази война, Айез Седай. Пирати, какви ли не бандити, а и войниците не са кой знае каква стока. Самата развалина под носа ни показва що за хора са.
— Не видяхме и една жива твар откъм кайриенска страна — заяви Нинив, — а каквото и да стане, ние далеч не сме беззащитни, капитане. А и не смятам да вървя петнайсет мили, след като мога да вървя само шест.
— Разбира се, Айез Седай. — Сега Елисор наистина се беше изпотил. — Не исках да кажа, че… Разбира се, че не сте беззащитни, Айез Седай. Не исках да кажа това. — Той яростно затри лицето си, но то въпреки това продължи да лъщи.
Нинив отвори уста, погледна Егвийн и изглежда, се отказа да каже това, което смяташе.
— Слизам долу да си взема нещата — заяви тя на въздуха между Егвийн и Елейн и се обърна към Елисор. — Капитане, подгответе лодката. — Той се поклони и се затича да даде нареждания на моряците, а тя тръгна към люка.
— Каже ли една от вас „горе“ — измърмори Елейн, — другата веднага отвръща „долу“. Ако не престанете, въобще няма да стигнем до Тийр.
— Ще стигнем — отвърна Егвийн — едва когато Нинив най-после разбере, че не е вече Премъдрата. Всички сме… — не каза Посветени; твърде много хора сновяха около тях — сега всички сме равни.
Елейн въздъхна.
Скоро лодката ги свали на брега и те застанаха край водата с тояги в ръце, с вързопи на гръб и провиснали по дрехите им кесии и торби. Пред тях имаше тревиста равнина и пръснати тук-там храсталаци. На няколко мили от реката се виждаха гористи хълмове. Обърнаха се към реката. Моряците гребяха с всичка сила с дългите весла, но изглежда, не можеха да измъкнат кораба. Егвийн се обърна и закрачи на юг, без повече да поглежда назад. И преди да ги е повела Нинив.
Когато другите две я настигнаха. Елейн я изгледа укорително. Нинив крачеше, втренчена право напред. Елейн й каза какво й беше споделила Егвийн за Мат и преследващия го Сив, но тя само изсумтя: „Той да се грижи сам за себе си“, без да спира. След известно време щерката-наследница се отказа от опитите си да заговаря приятелките си и трите продължиха в мълчание.
Гъсто израслият край речния бряг върбалак скоро скри „Синия жерав“ от очите им. Отбягваха горичките, колкото и малки да бяха, защото в сенките под клоните им можеше да се спотайва всичко. Тук, край реката, между горичките растяха и храсти, но бяха толкова ниски, че и дете не можеше да се скрие в тях, камо ли крайречен разбойник, а и бяха пръснати нашироко.
— Ако наистина видим разбойници — обяви Егвийн, — ще се защитавам. Тук поне я няма Амирлин да наднича иззад раменете ни.
Устата на Нинив се изтъни.
— Ако се наложи — промълви тя на въздуха пред себе си, — можем да подплашим всякакви разбойници — както онези Бели плащове. Ако не намерим друг начин.
— По-добре не говорете за разбойници — намеси се Елейн. — Ще ми се да стигнем това село без…
От близкия храст изникна фигура в кафяво и сиво и препречи пътя им.
Глава 38
Деви на копието
Егвийн прегърна сайдар още преди да изпищи и зърна с крайчеца на окото си сиянието около Елейн. За миг се зачуди дали Елисор не е чул писъците им и няма да им прати помощ; „Синият жерав“ трябваше да се намира на не повече от една миля нагоре по реката. Но после се отказа от мисълта за помощ и заплете потоците от Въздух и Огън за мълния. Все още чуваше затихването на собствените им викове.