Нинив просто бе спряла, скръстила ръце пред гърди, с твърдо изражение. Егвийн не беше сигурна защо — дали защото не е достатъчно ядосана, за да докосне Верния извор, или защото вече е виждала това, което собствените й очи виждаха за първи път. Пред тях стоеше жена, не по-възрастна от самата Егвийн, но по-висока.
Но тя не изпусна сайдар. Мъжете понякога се оказваха твърде глупави, смятайки, че една жена е беззащитна само защото е жена; подобни илюзии Егвийн не хранеше. Забеляза, че сиянието около Елейн е загаснало. Щерката-наследница, изглежда, все още робуваше на глупави предразсъдъци. „Не е била пленничка на Сеанчан, затова!“
Егвийн не смяташе, че много мъже биха се оказали така глупави, че да сметнат, че жената, изправила се пред тях, не е опасна, въпреки че ръцете й бяха празни и че не носеше никакво видимо оръжие. Синьо-зелени очи и рижа коса, подстригана високо, само с една дълга опашка, стигаща до раменете; меки, подбити на коленете чизми с гайтани и тясно палто и панталони, всички в землисто-каменни оттенъци. Такива цветове и облекло веднъж й бяха описвани; тази жена беше айилка.
Егвийн внезапно изпита някаква странна симпатия към непознатата, „Прилича на братовчедка на Ранд, от това е.“ Но и това чувство — почти роднинско — не можа да приглуши любопитството й. „Какво в името на Светлината правят айилци тук? Те никога не напускат Пустошта; поне от Айилската война насам.“ Цял живот беше слушала как смъртно опасни били айилците — тези Деви на копието не по-малко от мъжките им бойни общества, — но сега не изпитваше някакъв особен страх, а по-скоро раздразнение, че отначало бе допуснала да се изплаши. Със сайдар, който подхранваше Единствената сила в нея, не й се налагаше да се бои от никого. „Освен може би от някоя напълно обучена сестра — призна си тя наум. — Но определено не от една обикновена жена, та дори тя да е айилка.“
— Името ми е Авиенда — обяви айилката. — От септата Горчива вода на Таардад айил. — Лицето й беше също така равнодушно и безизразно, както гласът й. — Аз съм Фар Дарейз Май, Дева на копието. — Замълча за миг и ги огледа. — На лице не изглеждате такива, но видяхме пръстените по ръцете ви. По вашите земи има жени, които приличат много на нашите Мъдри, жените, които тук наричате Айез Седай. Вие от Бялата кула ли сте, или не?
За миг Егвийн наистина изпита притеснение. „Видяхме?“ Огледа се предпазливо, но не забеляза някой да се прикрива в храстите.
Ако имаше други, то те сигурно се криеха в следващата горичка, на сто крачки оттук, или по-следващата, два пъти по-далече. Твърде далече, за да бъдат заплаха. „Освен ако нямат лъкове.“ Но и да имаха, трябваше да са много добри с тях. У дома, по време на състезанията на Бел Тин и Слънцеднева, само най-добрите стрелци можеха да улучат на разстояние над двеста крачки.
Но въпреки това се чувстваше по-добре като знаеше, че може да метне мълния по някой, който би опитал такъв изстрел.
— Ние сме от Бялата кула — отвърна Нинив спокойно. Усилието й да не се оглежда за други айилки беше очевидно. Дори Елейн попоглеждаше насам-натам. — А дали ще сметнете някоя от нас за Мъдра, е друга работа — продължи Нинив. — Какво искате от нас?
Авиенда се усмихна. Всъщност беше доста симпатична, забеляза Егвийн; войнственият израз досега беше прикривал хубостта й.
— Вие говорите като Мъдрите. По същество и с малко съжаление към глупците. — Усмивката й се стопи, но гласът й остана спокоен. — Една от нас лежи тежко ранена, може би умира. Мъдрите често изцеряват онези, които несъмнено биха загинали без тяхната помощ, а съм чувала, че Айез Седай могат и повече. Ще й помогнете ли?
Егвийн за малко да поклати глава объркана. „Нейна приятелка загива? А тя го казва така, все едно че ни моли да й заемем чаша ечемичено брашно!“
— Ще й помогна, стига да мога — отвърна бавно Нинив. — Не давам обещания, Авиенда. Може да умре въпреки усилията ми.
— Смъртта идва за всички нас — отвърна айилката. — Можем само да избираме как да я посрещнем, когато дойде. Ще ви заведа при нея.
Две жени в айилско облекло изникнаха на не повече от десет крачки от тях, едната от малка падина — Егвийн не би допуснала, че там може да се скрие и куче, а другата сред тревата, стигаща едва до прасците й. Смъкнаха черните си була, щом се изправиха — това отново я сепна; знаеше, че айилците прикриват липата си само когато се канят да извършат убийство — и свалиха на раменете си платовете, покриващи главите им. Едната беше със същата червеникава коса като Авиенда, със сиви очи, а другата — синеока и с коса като пламък. Никоя не беше по-възрастна от Егвийн или Елейн — и двете изглеждаха готови да използват късите копия в ръцете си.