„Но аз вече не съм малко момиче.“ Мигът отмина така, както бе дошъл, и те продължиха мълчаливо. Елейн шумно въздъхна.
Преодоляха още една миля, а може би и повече, бързо, въпреки че се отклониха от реката, за да избегнат горичките край брега. Нинив настояваше да стоят на открито, по-надалече от дърветата. Егвийн смяташе, че е глупаво да допускат, че други айилци може да се крият сред дърветата, но отклонението навътре не увеличи много разстоянието, което трябваше да преодолеят.
Елейн обаче гледаше внимателно към дърветата и тъкмо тя внезапно извика:
— Вижте!
Егвийн бързо извърна глава и видя няколко мъже да изскачат иззад дърветата и да въртят прашки. Посегна към сайдар, но нещо я удари в главата и тъмнината изпи всичко.
Егвийн усети, че се люшка. Че нещо се движи под нея. Главата й сякаш бе съставена само от болка. Опита се да пипне слепоочията си, но нещо стягаше китките й и ръцете й не помръднаха.
— … вместо да лежим там цял ден и да чакаме да се стъмни — каза нечий груб мъжки глас. — Кой знае дали насам ще мине друг кораб? А на тази лодка не разчитам. Тече.
— Дано само Адън ти повярва, че си видял тия пръстени преди да решиш — каза друг мъж. — Той държи на тлъста стока, не на някакви си жени. — Първият мъж измърмори нещо за това, което Адън можел да направи с пробитата си лодка, както и с товара си.
Очите й се отвориха и пред тях заиграха сребристи петънца. Лежеше напряко на гърба на кон, китките и глезените й бяха свързани с въже, минаващо под корема му, косата й бе провиснала надолу.
Все още беше ден. Тя изви врат и се огледа. Толкова много облечени в груби дрехи мъже на коне я обкръжаваха, че не можа да разбере дали Нинив и Елейн също са пленени. Някои от мъжете носеха части от броня — кой очукан шлем, кой ръждясала гръдна броня или прокъсана ризница — но повечето бяха само по палта, които като че ли не бяха почиствани от месеци, ако не и повече. Ако се съдеше по миризмата, самите мъже не бяха се къпали от месеци. Всички носеха мечове на кръста или на гърба си.
Конят спря за миг, чуха се крясъци и скърцане на ръждясали панти, след това конят направи още няколко крачки и пак спря. Мъжете започнаха да слизат от седлата. Когато се пръснаха, тя успя да различи донякъде къде се намират. Бяха влезли в дървена палисада, построена на върха на голяма кръгла могила. Мъже с лъкове стояха на стража по дълга дървена пътека, висока колкото да виждат над грубо изострените върхове на дънерите, от които бе направена оградата. Ниска постройка без прозорци беше издигната до портата. Нямаше друга сграда освен няколко стръмни дървени навеса. Освен мъжете и конете, които току-що бяха влезли, останалото открито пространство беше запълнено с огньове, вързани коне и още неумити мъже. Трябваше да са поне стотина. Кози, свине и кокошки изпълваха въздуха с блеене, грухтене и кудкудякане, смесващо се с дрезгави крясъци и смях.
Очите й намериха Нинив и Елейн, и двете вързани върху коне като нея. Не помръдваха. Краят на плитката на Нинив се влачеше по пръстта, щом конят под нея пристъпеше. И малката й надежда, че някоя от трите може да е останала на свобода, за да помогне на другите да се освободят, изчезна. „Светлина, не мога да понеса отново да съм пленничка. Никога вече.“ Боязливо се опита отново да стигне сайдар. Този път болката не беше толкова силна — само все едно че някой я бе ударил с камък в главата, — но разби празнотата преди и да си е помислила за роза.
— Тази е будна! — извика в паника мъжки глас.
Егвийн се постара да увисне отпусната и незастрашителна. „Как, в името на Светлината, ще изглеждам застрашителна, като лежа като чувал с картофи! Да ме изгори дано, трябва да спечеля време. Трябва!“
— Нищо няма да ти направя — прошепна тя на затичалия се към нея мъж. Или поне се опита. Не беше сигурна доколко успя, защото нещо отново се стовари върху главата й и тъмната пелена отново я обгърна.
Следващия път се събуди по-лесно. Главата още я болеше, но не колкото преди, макар мислите й да кръжаха шеметно. „Поне стомахът ми не… Светлина, по-добре да не мисля за това.“ В устата си усети вкус на вкиснало вино и на нещо горчиво. През процепите на грубо скованата дървена стена прозираше светлина — не дневна светлина, — но тя лежеше на тъмно. Върху пръст, както прецени. Вратата, изглежда, също не пасваше добре на рамката, но пък беше дебела и здрава.
Изправи се на ръце и колене и се изненада, че вече не е вързана. Освен стената от неодялани дървени трупи, другите стени изглеждаха направени от груб камък. Светлината, прозираща през процепите, бе достатъчна, за да види, че Нинив и Елейн също лежат проснати на пръстения под. На лицето на щерката-наследница имаше кръв. Никоя от двете не помръдваше, ако не се броеше равномерното издигане и спадане на гърдите им. Егвийн се подвоуми между желанието да ги събуди на часа и подтика да види какво има зад стената. „Само да надникна — рече си тя. — Може да разбера дали ни пазят и каква е охраната, преди да ги събудя.“