Един мърдраал надигна глава. Друг се надвеси през масата към Адън.
— Сърби ме, човече. Сигурен ли си, че спят?
Адън преглътна с мъка и кимна.
Третият мърдраал се обърна и погледна към вратата, зад която стояха Егвийн и другите две.
Веригата рухна на пода, мърдраалът, който бе обърнал глава към нея, изрева, а външната врата внезапно се разтвори и откъм нощта нахлу забулена в черно гибел.
Стаята избухна от крясъци и викове, докато мъжете посягаха към мечовете си, за да спрат мушкащите айилски копия. Мърдраалите навадиха мечове, по-черни и от дрехите им, и също подхванаха бой за живота си. Веднъж Егвийн беше видяла как шест котки се бият наведнъж — това тук беше почти същото, но стократно умножено. И въпреки това само след секунди се възцари тишина. Или почти тишина.
Всяко човешко същество, неносещо черно було на главата си, лежеше на пода, пронизано от копие: едно от копията беше приковало Адън в стената. Двама айилци също лежаха неподвижни сред преобърнатите мебели и труповете. Тримата мърдраали стояха в центъра на стаята, опрели гръб в гръб, с черни мечове в ръце. Единият се стискаше за хълбока, като да беше ранен, въпреки че нищо не личеше. По бледото лице на съседа му се виждаше дълъг прорез; но кръв не течеше. Около тях приведени кръжаха петимата останали живи айилци. Отвън се носеха крясъци и дрънчене на метал, подсказвайки, че други айилци продължават битката в нощта, но вътре звуците бяха по-тихи.
Докато кръжаха, айилците думтяха с копията си по изпънатата като барабан кожа на малките си кръгли щитове. Трум-трум-ТУРУМ-тум… Трум-трум-ТУРУМ-тум… Трум-трум-ТУРУМ-тум. Безоките лица на мърдраалите изглеждаха несигурни — чудовищата може би бяха притеснени от това, че ужасът, който взорът им вселяваше в сърцето на всяко човешко същество, изобщо не засягаше тези.
— Танцувай с мен, Сенчести — извика внезапно и някак с насмешка един от айилците. Гласът беше на млад мъж.
— Танцувай с мен, Безоки. — Това беше жена.
— Танцувай с мен.
— Танцувай с мен.
— Мисля — каза Нинив и се изправи — че сега е моментът. — Тя изрита вратата и трите жени, загърнати в сиянието на сайдар, прекрачиха прага.
За мърдраалите айилците сякаш престанаха да съществуват, както и мърдраалите за айилците. Айилците бяха зяпнали в Егвийн и другите две над булата си, сякаш не бяха съвсем сигурни какво виждат; тя чу как една от жените ахна. Безокият взор на мърдраалите съдържаше нещо по-различно. Егвийн почти долови в него предусета на Чезнещите за собствената им гибел. Получовеците бяха разбрали, че жените са прегърнали Верния извор, още щом ги видяха. Беше сигурна, че долови у тях желание за нейната смърт, ако тяхната можеше да я изкупи, и още по-силно желание да бъде изтръгната душата от плътта й и двете да бъдат хвърлени за играчка на Сянката, желание да…
Едва бе пристъпила в стаята, а този взор сякаш я пронизваше с часове.
— Няма повече да търпя — изрева тя и изплющя с поток от Огън.
Пламъци лумнаха от тримата мърдраали, пръскайки се във всички посоки, и те запищяха като накършени кости, притиснати от колелото на месомелачка. Но тя бе забравила, че не е сама, че Елейн и Нинив също са с нея. Още докато пламъците поглъщаха тримата Получовеци, самият въздух сякаш ги притисна един в друг между пода и тавана, смачка ги на огнена топка от пламък и мрак, която се свиваше и свиваше. Писъците им заораха в гръбнака на Егвийн… и нещо се изстреля от ръцете на Нинив — тънка пръчица бяла светлина, пред която слънцето би изглеждало тъмно, пръчка пламък, пред който разтопен метал би изглеждал студен, и свърза ръцете на Нинив с мърдраалите. И те престанаха да съществуват, сякаш никога не беше ги имало. Нинив подскочи стресната и сиянието около нея изгасна.
— Какво… какво беше това? — попита Елейн.
Нинив поклати глава; изглеждаше не по-малко слисана от Елейн.
— Не знам. Бях… толкова ядосана, така ужасена от това, което те искаха да… Не знам какво беше.
„Бедствен плам“ — помисли си Егвийн. Не знаеше как го разбра, но беше сигурна. Неохотно се насили да освободи сайдар; по-скоро той да освободи нея. Не знаеше кое бе по-трудно. „И не видях нищо от това, което направи тя!“
Тогава айилците се разбулиха. Малко припряно, прецени Егвийн, сякаш бързаха да покажат на нея и другите две, че вече не са готови за бой. Трима се оказаха мъже, единият възрастен човек, със силно прошарена в сиво тъмнорижа коса. Всички бяха високи, тези айилци, и младите, както и старият, и всички притежаваха онази спокойна увереност в погледа и онова заплашително изящество в движенията, което напомняше на Егвийн за Стражници; смърт яздеше на раменете им и те знаеха, че е там, но не се бояха. Едната жена се оказа Авиенда. Крясъците и виковете отвън започнаха да заглъхват.