— Споменахте за сънища — каза Егвийн. — Вашите Мъдри знаят ли какво означават сънищата?
— Някои знаят. Ако искаш да научиш повече, трябва да поговориш с тях. Може би ще го обяснят на една Айез Седай. На мъже нищо не казват освен това, което сънищата повеляват да направим. — Гласът му изведнъж помръкна. — И обикновено то се оказва онова, което бихме избегнали, ако можехме.
Той пристъпи и вдигна мъжкия пръстен. Върху него, над копие и корона, кръжеше жерав: сега Егвийн го позна. Беше го виждала често преди, висящ на кожена връв на шията на Нинив. Нинив пристъпи през другите пръстени и го дръпна от ръката му; лицето й се беше зачервило от гняв и куп други чувства, които Егвийн не можа да разчете. Руарк не се опита да го задържи, но продължи със същия уморен глас:
— И една от тях носи пръстен, за който съм слушал като момче. Пръстена на малкийрските крале. Те яздели редом до шиенарците срещу айилците по времето на моя баща. Били добри в Танца на копията. Но Малкиер рухнала пред Погибелта. Казват, че оцеляло единствено момчето, некоронованият крал, и че той ухажва смъртта, отнела земята му така, както други мъже ухажват красиви жени. Наистина странно е това, Айез Седай. От всички странности, които допусках, че ще видя, когато Мелейн ме натири отвън твърдината ми и отвъд Драконовата стена, нищо не е било толкова странно, колкото е това. Не съм и помислял, че нозете ми ще стъпят по пътеката, която ми отваряте.
— Никакви пътеки не ви отварям — отвърна рязко Нинив. — Искам само да си продължа по пътя. Онези мъже бяха с коне. Ще вземем три от техните и ще си тръгнем.
— През нощта ли, Айез Седай? — каза Руарк. — Толкова ли е спешно пътуването ви, че държите да тръгнете през тези опасни земи по мръкнало?
Нинив видимо се бореше със себе си. Накрая каза:
— Не. — И с по-решителен тон добави: — Но смятам да тръгнем по изгрев слънце и нито миг по-късно.
Айилците изнесоха труповете извън палисадата, но нито Егвийн, нито някоя от приятелките й не искаха да използват за спане мръсното легло на Адън. Взеха пръстените си и излязоха да спят под небето, загърнати в пелерините си и одеялата, които айилците им дадоха.
Щом зората огря небето на изток, айилците извадиха за закуска кораво сушено месо — Егвийн се поколеба да го опита, докато Авиенда не й обясни, че е козешко — плоски питки, почти толкова твърди за дъвчене, колкото влакнестата пастърма, и прошарено със сини жилки бяло сирене — и то така кораво, че Елейн промърмори, че айилците сигурно се тренират с дъвчене на камъни. Но щерката-наследница яде почти колкото Егвийн и Нинив заедно. Айилците пуснаха конете на свобода — те не яздели, освен ако не им се наложело, обясни Авиенда с такъв тон, сякаш тя самата би предпочела да тича с изприщени крака, отколкото да се качи на кон — след като подбраха трите най-добри за Егвийн и другите. Бяха високи и снажни, с гордо извити шии и огнени погледи. Черен жребец за Нинив, пъстра кобила за Елейн и сива кобила за Егвийн.
Тя реши да кръсти сивата Мъгла с надеждата, че нежното име ще успокои животното, и наистина Мъгла като че ли застъпва по-леко, когато поеха на юг, още докато слънцето се надигаше като тънка пурпурна ивица над хоризонта.
Айилците ги придружиха пеша, всички, които бяха оцелели след снощната битка. Освен двамата, убити от мърдраалите, бяха загинали още трима. Сега бяха всичко деветнадесет души. Подтичваха леко край конете. Отначало Егвийн се опитваше да сдържа хода на Мъгла, но айилците решиха, че това е много смешно.
— Ще бягам с теб десет мили — обяви Авиенда. — И да видим кой ще надбяга, конят ти или аз.
— Аз пък ще те надбягам на двайсет — извика през смях Руарк.
Егвийн реши, че говорят съвсем сериозно, и когато трите приятелки оставиха конете си да тръгнат по-бързо, айилците определено не дадоха никакъв признак на изоставане.
Когато сламените покриви на Джурийн се показаха напред, Руарк каза:
— Е, сбогом, Айез Седай. Дано винаги намирате вода и заслон. Може би ще се срещнем отново преди промяната да дойде. — Гласът му звучеше унило. Докато айилците възвиваха на юг, Авиенда, Чиад и Баин вдигнаха ръце за сбогом. Сега, макар да не тичаха с конете, изобщо не забавяха; всъщност като че ли се затичаха още по-бързо. Егвийн я осени подозрението, че се канят да тичат така чак докато стигнат там, закъдето бяха тръгнали.