Но доколкото можеше да разбере, поне половината кораби нямаха нищо общо с речната търговия. Два големи сала с празни палуби се клатушкаха през реката към едно по-малко градче на другия бряг, докато три други се мъкнеха обратно към Арингил — техните палуби бяха натъпкани с хора като каци с риба. Залязващото слънце, увиснало на хоризонта, засенчваше знамето, веещо се над другия град. Брегът беше на Кайриен, но не беше нужно да види знамето отблизо, за да разбере, че е Белият лъв на Андор. Достатъчно приказки бе чул в няколкото андорски селца, където „Сивата чайка“ беше спирала за малко.
Той поклати глава. Политиката не го интересуваше. „Стига да не ми казват отново, че съм андорски поданик, само заради някаква си карта. Светлината да ме изгори, те могат дори да ме принудят да се бия в проклетата им войска, ако тази кайриенска работа вземе че се разпространи. Да изпълнявам заповеди. Светлина!“ Босоногите мъже на палубата на „Сивата чайка“ подготвяха въжетата, които да хвърлят на кейовете.
Капитан Малия го гледаше откъм кърмата. Така и не се беше отказал от усилията си да им се подмаже, да разбере някак в какво се състои важната им задача. Най-накрая Мат беше вдигнал ръце и му показа подпечатаното писмо, като му каза, че е от щерката-наследница до кралицата. Лично писмо от една дъщеря до майка и, нищо повече. Малия, изглежда, беше чул само думите „кралица Мургейз“.
Мат се ухили. Дълбокият джоб на палтото му къташе две кесии, по-дебели, отколкото когато беше стъпил на кораба; имаше още толкова свободни монети по джобовете, че можеше да напълни още две такива, и пак да му останат. Късметът му не беше толкова добър, колкото в онази първа, странна нощ, когато зарът и всичко останало сякаш се беше побъркало, но все пак беше достатъчно добър. След третата нощ Малия се беше отказал да се прави на гостоприемен и се опита да си върне каютата с игра на комар, но ковчежето му чувствително олекна, а след Арингил щеше да олекне още повече, защото трябваше да се попълнят запасите с храна.
Усмивката на Мат се стопи, когато мислите му се върнаха на писмото. Малко усилие с нагорещения връх на ножа и печатът със златната лилия се бе повдигнал. Не намери нищо особено: Елейн се учела усърдно, постигала забележителен напредък и горяла от нетърпение да научи повече. Била дъщеря с чувство за дълг и Амирлинския трон я наказала затова, че избягала, и й забранила да говори повече за това, така че майка и трябвало да разбере защо не може да й каже нищо повече. Съобщаваше й, че била издигната в ранг на Посветена, и не било ли това чудесно, толкова скоро, и сега й били поверени по-големи задължения и се налагало да напусне Тар Валон съвсем за мъничко, по служба, за да изпълни задача, възложена й от самата Амирлин. Майка й нямало за какво да се тревожи.
За нея беше много добре да казва на Мургейз да не се тревожи. Него беше натопила тя в казана със супата. Това глупаво писмо, изглежда, беше причината онези хора да го подгонят, но дори и Том не можа да намери в него нищо особено, макар да промърмори нещо за „шифри“ и „кодове“, както и за „Играта на Дворове“.
Сега Мат беше прибрал грижливо писмото под хастара на палтото си. Бе върнал печата на мястото му и беше готов да се обзаложи, че никой няма да разбере. Ако някой държеше на всяка цена да го убие заради него, можеше и да опита. „Казах ти, че ще го занеса, Нинив, и ще го направя, проклет да съм, който и да се опита да ме спре.“ Въпреки това имаше той какво да каже на тези три ужасни жени, когато ги види следващия път… „Ако изобщо ги видя пак някога. Светлина, за това не бях и помислял.“ Щеше да им каже някои неща, които изобщо нямаше да им харесат.
Докато моряците хвърляха въжетата на кея, Том се появи на палубата, метнал калъфите на инструментите си на гръб и с вързопа си в една ръка. Въпреки куцукането си той тръгна към перилото наперено, духайки важно-важно дългите си мустаци и оставяйки краищата на наметалото си да се веят, при което многоцветните кръпки потрепваха.
— Никой не гледа, Том — подхвърли Мат. — Не мисля, че някой изобщо ще забележи веселчун, освен ако не държи в ръцете си нещо за ядене.
Том се загледа към пристана.
— Светлина! Чувах, че било лошо, но чак това не очаквах! Нещастни глупци! Половината от тях сякаш умират от глад. Стая за нощта може да ни струва една от твоите кесии. А другата за храна, ако продължаваш да я караш по същия начин. Едва не ми прилошава като те гледам. Опитай се да ядеш по същия начин пред очите на онези хора долу и ще ти пръснат мозъка.