Мат само се усмихна.
Малия затопурка към тях по палубата, подръпвайки брадата си. Моряците привързаха „Сивата чайка“ и Санор застана да пази да не би тълпата по кейовете да се опита да се качи на борда. Никой не опита.
— Значи ме напускате тук — обърна се Малия към Мат. Капитанската усмивка не беше толкова угодническа, както доскоро. — Сигурни ли сте, че нищо повече не мога да направя за вас? Душата ми да изгори дано, такава гмеж не бях виждал. Ония войници трябва да разчистят пристана — с меч, ако се наложи! — за да могат почтените търговии да си вършат работата. Санор би могъл да ви проправи път през тази пасмина до хана.
„Да, за да разбереш къде сме отседнали, проклетнико! Няма да стане.“
— Мислех си дали да не хапна преди да сляза на брега, а може би и някой зар да хвърлим, колкото да мине времето. — Лицето на Малия пребледня. — Но ми се струва, че предпочитам здрава почва под краката си за следващото ядене. Така че се налага да ви оставим, капитане. Пътуването беше приятно.
Докато облекчението все още се бореше с ужаса по лицето на капитана, Мат вдигна вещите си от пода и тръгна към кея след Том. Малия ги последва чак до края на мостика, мърморейки колко съжалявал, че го напускат. Мат беше сигурен, че съжалява, че е загубил една възможност да се подмаже на своя Върховен лорд Самон, научавайки някои подробности за съглашението между Андор и Тар Валон.
Докато Мат и Том си пробиваха път през множеството, Том промърмори:
— Знам, че този човек никак не е симпатичен, но защо трябваше да му се подиграваш непрекъснато? Не ти ли стигна това, че изяде и последната троха от собствените му запаси чак до Тийр?
— Не съм ял почти два дни. — Гладът просто бе изчезнал една заран, за негово огромно облекчение. Сякаш последната хватка на Тар Валон се беше отпуснала. — Последния път повечето го изхвърлих през борда и доста се потрудих, за да не ме види никой. — Сред тези измършавели лица наоколо, немалко от които детски, това никак не звучеше смешно. — Малия си заслужаваше подигравките. Какво ще кажеш за онзи кораб вчера? Дето беше заседнал. Можеше да се приближи и да помогне, но не пожела да мине наблизо, колкото и да му викаха. — Спряха до една жена с дълга тъмна коса, която можеше да мине за хубава, ако не беше така измършавяла и унила. Тя се взираше в лицето на всеки минаващ покрай нея, сякаш търсеше някого; момче, малко по-високо от кръста й, и две по-малки момичета се държаха за полите й и плачеха. — Всички тези приказки за речни пирати и клопки. Изобщо не ми приличаше на клопка.
— А ти непрекъснато се отклоняваш от пътя си, за да помагаш на хората, нали? Странно как не съм го забелязал досега.
Двете момиченца хлипаха в полите на майка си, докато момчето се мъчеше да сдържи сълзите си. Дълбоко хлътналите очи на жената се спряха на Мат за миг, след което отново се отместиха; жената сякаш съжаляваше, че не може и тя да заплаче. Мат изрови шепа монети от джоба си и без дори да поглежда какви са, ги пъхна в ръката й. Тя се сепна изненадана, зяпна златото и среброто в шепата си с неразбиране, което бързо се обърна в усмивка, благодарни сълзи премрежиха очите й.
— Купи им нещо за ядене — каза й той бързо и продължи напред, преди да е успяла да проговори. Забеляза как го гледа Том. — Какво си ме зяпнал? Монетите се печелят лесно, стига да намеря някой, който обича да играе на зарове. — Том кимна бавно, но Мат не беше сигурен, че го е разбрал. „Проклетите му деца ми скъсаха нервите с това реване, това е всичко. Тъпият веселчун сега сигурно ще очаква да раздавам злато наляво и надясно на всеки нещастен бездомник. Глупак!“ За малко му стана неловко, че не знае дали последното се отнася за Том, или за самия него.
Започна да отбягва лицата наоколо, докато не мерна в дъното на пристана точно онзи, който му трябваше. Един свалил шлема си войник с червена камизола и ризница, който подкарваше хората към града. Имаше обруления вид на опитен в службата десятник. Както примижваше към залязващото слънце, напомняше на Мат за Юно, въпреки че и двете му очи бяха здрави. Изглеждаше почти толкова уморен, колкото хората, които подканяше.
— Хайде, движи се — викаше той на тълпата с дрезгав глас. — Не можете да останете тука, проклетници, Движете се. Хайде, пръждосвайте се към града.
Мат се изпречи пред войника и се усмихна подкупващо.
— Ще ме извините, капитане, но бихте ли ми казали къде мога да намеря приличен хан? И конюшня, където да се купят добри коне. Дълъг път ни чака утре заран.